Той се обърна рязко и тръгна към вратата. Жулиет извика подире му:
— Още нещо! Преди да си тръгнете, поговорете със стария Робер. Малко сплашване не би навредило.
— Не ми е по вкуса да плаша безпомощни старци.
— Напротив. Мисля, че обичате да плашите всеки, който ви се изпречи на пътя.
Франсоа спря пред вратата към салона.
— Старецът не е опасен. Той, изглежда, обича много вашата приятелка.
— Страхът е по-сигурно средство от обичта.
— Какво нежно сърце имате, гражданко!
— Катрин е нежна. Помогна ли й с нещо нежността? — Тя прокара уморено длан по челото си. — Всъщност не мога да се доверя никому. Разбирате ме, нали?
Франсоа я погледна.
— Да. — Той се обърна да върви. — Ще говоря с Робер.
Когато излезе, Жулиет усети, че й прилошава и се олюля. Протегна ръка и се опря на масата до себе си, за да не падне. Не биваше да се поддава на слабостта. Катрин се нуждае от нея, а тук нямаше никой, на когото би могла да се довери. Помощта на Франсоа Ечеле беше случайна и несигурна, той всеки момент би могъл да се отметне. Дантон щеше да помогне само ако Франсоа го придумаше. А Жан Марк Андреас се беше запилял някъде точно когато Катрин крайно се нуждаеше от него. И ако Франсоа и Дантон бяха абсолютно чужди хора, Жан Марк носеше цялата отговорност за Катрин. Защо не я отведе навреме от манастира, преди да започнат зверствата?
Пристъпът на гняв към Жан Марк, който се надигна у нея й възвърна енергията и тя си пое дълбоко дъх. Трябваше да напрегне всичките си сили и да издържи още мъничко, а после щеше да си отдъхне. Най-напред искаше да поговори с Робер и Мари и да си потърси ъгълче за през нощта. После можеше да се измие и да се наспи, за да събере сили за утрешни ден.
Беше взела свещника от масата и понечи да тръгне към вратата, когато нещо проблесна в ъгъла и привлече вниманието й. Погледна към стената и видя малка картина, която сияеше в златисто на светлината на свещите.
„Вихрения танцьор“!
Сега бих го нарисувала много по-добре, помисли си Жулиет, но и така не е зле. Наистина тя не беше Буше или Фрагонар, чиито картини украсяваха стените на салона и все пак… Картината й стоеше добре в това помещение, обзаведено с най-изискан вкус. Снежнобялата ламперия по стените беше украсена с фини златни арабески, мебелите бяха старинни и много скъпи. Всичко говореше за богатство и изтънченост. Защо тогава Жан Марк беше окачил картината й именно тук? Кой знае — сви тя рамене. — и защо въобще я беше нарисувала за него? Та той искаше истинския „Вихрен танцьор“. Навремето тя вярваше, че картината й е жест на благодарност, задето Жан Марк й даде възможност да посещава манастирското училище. Но това ли беше истинската причина? Споменът за дните и нощите в селската странноприемница беше още жив в душата й.
Глупости. Привлече я странното му лице, нищо друго. Тя беше изплатила дълга си и между тях нямаше неуредени сметки. Жулиет излезе в коридора и остави мракът да погълне „Вихрения танцьор“.
— Е, подслони ли ранените си овчици? — попита Дантон, когато Франсоа се върна при каретата.
Франсоа кимна сухо.
— Като че ли не е радваш много, че се отърва от тях?
— Работата е там, че не съм се отървал. Жулиет дьо Клеман току-що ми съобщи, че е убила един мъж, преди да напусне манастира.
Дантон подсвирна.
— Това ще рече, че ние скрихме не просто една обикновена аристократка, а жена, която убива героите на революцията. — Той се разсмя гръмко. — Длъжен съм да призная, че това момиче ме изпълва с възхищение. Тя има остри нокти на хищник и умее да си служи с тях.
— Срещу нас.
— Известно е, че Дюпре е готов на всякакви сделки със съвестта си, просто защото няма съвест. Би могъл да му я предадеш, а той в замяна да си затвори очите, че сме й помогнали да избяга.
Франсоа си спомни ненадейно напрегнатото и объркано лице на Катрин Вазаро. Прекрасно знаеше какво я чака в ръцете на Дюпре.
— Е?
Франсоа се качи на капрата и седна до Дантон.
— Само ще дадем на Дюпре опасно оръжие, с което да ни шантажира. По-разумно е да изведем жените от Париж.
Дантон го изгледа лукаво.
— А ние с теб сме разумни мъже, нали? Иначе щяхме ли да се присъединим към „разумните“ хора, които ще спасят нацията? — Той изплющя с камшика и конете потеглиха. — Прави, каквото искаш. Ако обаче се провалиш и завлечеш и мен, ще се отрека от теб.
Франсоа поклати глава със съмнение:
— Не, ти не би се отрекъл от мен!
— Не вярваш ли?
— Способен си да ме прокълнеш, дори да ми разбиеш черепа, но не би се отрекъл от мен. — Франсоа го погледна усмихнато. — Защо, мислиш, потърсих именно теб, когато преди две години пристигнах в Париж? Цял свят знае, че си най-верният човек, Жорж Жак.