Дантон направи кисела физиономия.
— Животът невинаги е толкова прост. В смутни времена лоялността може и да не издържи.
Франсоа не възрази.
— Вироглав безумецо, послушай ме! Аз съм най-обикновен простосмъртен. Страдам от страхове и изтощение и познавам алчността и завистта. Кой по-добре от теб, знае колко корумпиран мога да бъда? Не ми се доверявай! Не се доверявай никому!
Франсоа само се усмихна.
Дантон тежко въздъхна.
— Е, добре. Как смяташ да ги изведеш от Париж?
— Все нещо ще ми хрумне.
— Гледай обаче планът ти да не бъде прекалено заплетен. Кой твърдеше, че баските били простодушни хорица? Ти никога не би избрал правия път, ако има и лъкатушен.
Дантон поклати загрижено глава и камшикът му изплющя над конските гърбове.
— Нито следа от гражданката Справедливост — обясни Пирар на Дюпре. — Наши хора претърсиха всички села наоколо. Но не се тревожете, ще я намерим.
— За какво да се тревожа? Тази вещица не може да е отишла далеч пеша. — Изящният златен медальон в ръката на Пирар беше със скъсана верижка и целият покрит със засъхнала кръв. Дюпре му отне накита и го претегли на дланта си. — Намерил си я при мъртвия Малпан?
Мъжът кимна.
— Под трупа му.
— Само това ли намери?
— Освен това една рисунка на манастира. — Пирар се изкикоти. — По дяволите, да намериш такова нещо в гробницата на някаква монахиня! Но то си е изобщо щура работа да се зачерниш зад тия стени, нормална жена не би го направила, нали така гражданино?
— Да.
Дюпре продължаваше да съзерцава медальона, който нежно блестеше на слънчевите лъчи. Беше изискан накит, достоен за принцеса. Дюпре си представяше как украсява шията на хубава млада аристократка, дъщеря на някой маркиз или дук.
— Да хвърля ли картината при останалата плячка в каруцата?
— Какво? Ах, да. Хвърли я, не се бой.
— А верижката?
Пръстите на Дюпре се сключиха собственически около изящното украшение. Вкусът и майсторството, с които беше направено, издаваха, че е било носено в свят на най-голям разкош и блясък, може би дори в двореца. Ако предадеше украшението, щяха да го претопят или някой щеше да го открадне, за да краси после тлъстия врат на някоя буржоазка. Медальонът заслужаваше по-добра съдба.
— Забрави тази дрънкулка. Аз ще я предам, където трябва.
Пирар се ухили лукаво.
— А после ще я видим в деколтето на малката актриса, която ухажвате, нали?
Дюпре хвърли на Пирар презрителен поглед. Не проумява ли този момък, че плячка като тази трябваше да попадне в ръцете на човек, достоен за нейното великолепие? Камий Кадо заемаше в живота му важно място, ала това беше едно тъмно и потайно място, което нямаше нищо общо с изтънчеността и бляскавия разкош. Този Пирар беше не само кръгъл глупак, но проявяваше недопустима фамилиарност, откакто беше назначен за лейтенант при Дюпре. Ще трябва да предприеме нещо за затягане на дисциплината…
— Не, нямам намерение да я давам на Камий. — Щеше да нареди да почистят и поправят медальона и да полират златото, докато заблести така ярко, както по времето, когато са го носили във Версай. — Ще го дам на единствената жена във Франция, която е толкова чиста, че ще заслужава да го има.
— И коя е тя?
Дюпре извади поизцапаната носна кърпа от джоба си, за да изтрие една засъхнала капка кръв от гравираното люляково клонче.
— Моята майка.
Катрин крещеше е всичка сила.
Жулиет скочи мигом от леглото и се втурна към стаята й. Какво ли се беше случило? Преди малко приятелката й спеше дълбоко.
Старият Робер стоеше пред вратата на Катрин, която Жулиет беше оставила полуотворена и кършеше ръце от отчаяние.
— Мадмоазел Катрин не е…
— Тя има треска — каза Жулиет и профуча като хала покрай него. — Аз ще се погрижа за нея. Вървете да спите.
— Да спя ли? — запита той смаяно. — Но още е рано. Мари и аз тъкмо седнахме да вечеряме, когато чухме мадмоазел да крещи.
Да вечерят ли? Значи сега не беше сутрин, а вечер. Тя бе проспала целия ден.
Катрин отново изкрещя.
— Сега нямам нужда от вас. Щом свършите с вечерята си, донесете малко супа и вино за мадмоазел Катрин. — Жулиет затвори вратата зад гърба си.
Катрин се мяташе буйно в леглото, без да се събужда.
Жулиет се наведе над нея.
— Прозорците са отворени. Трябва ли всички съседи да разберат, че сме в къщата? Събуди се! — Тя сграбчи Катрин за раменете и я разтърси. Момичето повдигна клепачи и ококори подивели, изпълнени с ужас очи. Раздразнението на Жулиет в миг се стопи.