— Така каза и той. — Думите на Катрин едва се чуваха.
— Кой?
— Онзи човек… Франсоа.
Жулиет я изгледа невярващо. Ечеле не й приличаше на човек, който раздава утешения наляво и на дясно. Той очакваше от другите по-скоро враждебност, което съответстваше на собствения му характер.
— В такъв случай е по-умен, отколкото си мислех.
— Той беше не на себе си от гняв. Не знам защо…
— Не мисли сега за това. — Жулиет пусна ръката на Катрин и се изправи. — Прогони всички мрачни мисли. Аз ще седна оттатък в креслото и ще те пазя.
— Боже мой, изчезнала е. — Катрин опипваше шията си. — Верижката ми. Няма я.
Жулиет усети, че й прилошава. Как не беше забелязала още вчера, че верижката с медальона вече не е на шията на Катрин? Ако Дюпре беше намерил верижката до онзи труп, щеше да има в ръцете си портрета на Катрин… Но не биваше да се поддава на паниката… Медальонът може да е паднал, а портретчето трудно се откриваше, тъй като ключалката и цепнатината бяха почти невидими.
— Обичам тази верижка! Исках да я нося цял живот, а ето че е изчезнала.
Катрин явно не схващаше цялата опасност от случката да се намери до мъртвеца в гробницата, а Жулиет нямаше намерение да й обяснява.
— Ще ти нарисувам друга миниатюра.
— Няма да е същата. — Катрин затвори очи и прошепна: — Вече нищо няма да е същото.
Жулиет се отпусна на креслото и облегна изнурено глава на високата облегалка. Думите на Катрин почти съвпадаха с онези, които самата тя беше изрекла предишната вечер в салона. Как искаше да й възрази, но как, когато Катрин говореше самата истина?
До леглото гореше една свещ. Като капковиден топаз светлината висеше сред нежния мрак.
Най-сетне трябва да се науча да рисувам пламъци, помисли си Жулиет в просъница. Един или два пъти се беше опитвала, но беше много трудно върху лененото платно. Огънят се променяше непрекъснато, багрите преливаха от златисто и изумруденозелено до кехлибарено и рубиново. Жулиет възприемаше цветовете като непреходни ценности. Беше много по-просто да се рисуват хора, особено ако успееше да надникне зад фасадата им…
— Как е Катрин?
Плътен мъжки глас, пресипнал от напрежение, я изтръгна от унеса. Едва си наложи да откъсне очи от свещта и примигна срещу лицето, надвесило се над нея в мрака.
Жан Марк!
Той беше тук! Завладя я огромна, необуздана радост, инстинктивна и смущаваща. След всички години на очакване той беше тук!
— Отговори ми!
Тя скочи на крака и се изправи срещу него вече напълно будна, разгневена от остротата на тона му.
— Защо не я взехте? Вие поехте отговорността за нея и не беше честно да я оставяте беззащитна…
— Тихо. — С треперещи пръсти той й запуши устата. — За бога, не ме посрещай с упреци и обвинения. Идвам от манастира и ви смятах и двете за умрели. Препусках като луд насам. Значи Филип е успял да пристигне навреме?
— Филип ли?
— Изпратих Филип да… — Той не довърши мисълта си, когато забеляза обърканото й изражение. — Боже милостиви, значи той не е пристигнал?
— Вече ти казах, че никой не дойде да вземе Катрин.
Тя го погледна гневно.
— Вие допуснахте тези canaille да я изнасилят — а ако я бяха и убили, целият грях щеше да падне на вашата глава. От седмици насам една след друга пристигаха карети и отвеждаха послушниците, но за Катрин не дойде никой.
Жан Марк беше загубил дар слово от изумление и ужас.
— Изнасилена? — Наситеният маслинен цвят на кожата му изведнъж се превърна в мъртвешко жълто. — Боже милостиви… клетото дете!
— Те насилиха старите жени и децата.
— А ти? Здрава и читава ли си?
— Как бих могла да бъда след всичко, което видях…
— Merde! Жулиет, направиха ли ти нещо?
— Катрин беше изнасилена от двама мъже, а тя е…
— За Катрин вече чух. Питах те за тебе. — Той я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в очите. — Кажи най-сетне… изнасилиха ли те?
— Не.
Тежкото му дишане се смени от въздишка на облекчение.
— Какво щастие. Вината ми е достатъчно голяма и без това.
— Вашата вина е огромна. Защо не дойдохте?
— Наложи се да отпътувам по спешни сделки в Тулон. Когато преподобната майка ми писа, отидох във Вазаро и веднага изпратих Филип да ви прибере от манастира. Отдавна трябваше да е пристигнал при вас.
— Навярно и той е „пътувал по важни сделки“ и е решил, че съдбата на Катрин не е толкова важна, че да си губи времето за нея.
— Не знам какво го е задържало. — Жан Марк прехапа устни. — Но ще разбера.
— Много късно. Късно е, закъсняхте с два дни. — Жулиет усещаше как сълзите й ще рукнат и махна ядосано. — Нараниха я, Жан Марк.
— Знам. — Той я погледна настойчиво. — Няма никакъв смисъл, ако ти кажа, че ще се обвинявам, докато съм жив. Не ми остава нищо друго, освен да се помъча да поправя нещата. Сигурна ли си, че нищо не ти се е случило?