— Нищо, което да има значение. — Тя смръщи чело. — Ах, забравих… наложи се да убия един мъж.
Напрегнатото изражение на Жан Марк се отпусна незабележимо.
— И ти смяташ убийството на човек за нещо незначително?
— Беше един canaille. Той изнасили Катрин.
Усмивката на Жан Марк помръкна.
— Да, един canaille. Съжалявам, че ми отне това удоволствие.
— Там е имало още един. Ако откриете кой е бил, ще можете да му отмъстите.
Той се поклони дълбоко.
— Колко великодушно от твоя страна, Жулиет. А сега ми разкажи как се измъкнахте от клането в манастира.
Тя разказа накратко какво се беше случило и каква роля бяха изиграли при бягството им Ечеле и Дантон.
— Франсоа Ечеле — измърмори той, потънал в размисъл. — Много съм му задължен.
— Бъдете уверен, че той ни помогна с крайно нежелание, буквално от немай-къде.
— С нежелание или не, той ви е спасил.
— Така е. Трябва да поговорим по-подробно. Елате долу в кухнята, ще ви потърся нещо за ядене.
— Аха, значи все пак ми се полага закуска? А пък аз вече си мислех, че моето закъснение завинаги ме обрича на немилост.
Умора и мъка се долавяха под подигравателния му тон, а Жулиет забеляза за пръв път дълбоките сенки под очите му и слоя прах върху елегантния му тъмносин жакет. Внезапен порив на почти майчинска милост към него стопи гнева й.
— Вие сте много привързан към Катрин. Знам, че никога няма преднамерено да й сторите зло. Но се показахте глупав и неразумен.
По устните му трепна лека усмивка.
— Вече бях забравил острия ти език. В спомените ми ти беше само… — Той замълча и я погледна. — Колко мило, че не откриваш у мене зла умисъл, а само глупост и неблагоразумие.
— Трябваше на всяка цена да я приберете. Какви са тези толкова важни сделки?
— През последната година Националното събрание конфискува осем от корабите ми за военноморския флот — прекъсна я Жан Марк. — Надявах се да спася нещо от складираната в Тулон стока, преди тези алчни чудовища да отмъкнат и нея. — Той поклати глава, сломен от мъка и разочарование. — Струваше ми се наистина важно.
— Осем кораба ли? Толкова много?
— Щяха да ми отнемат всичките, ако още преди две години не бях изпратил по-голямата част от флота си в Чарлстън.
— Знаели сте, че ще ви отнемат корабите?
Той кимна язвително.
— Да, при първа възможност и под какъв да е предлог. Много от героичните членове на Събранието са корумпирани като аристокрацията, чието място заемат. Подкупът и хитростта са единствените начини да се спасиш от тях.
Тя настръхна.
— Светът, изглежда, гъмжи от крадци и убийци, Франсоа се опита да ми обясни защо са нападнали манастира, но аз не разбрах нищо. Никога няма да проумея защо го направиха.
— Нападението е било пълно безумие. Как може да се разбере безумието? — Той потърси погледа й. — Господ ми е свидетел, никога не съм допускал, че някой би посегнал на манастира. Изпратих Филип да ви вземе, защото в Париж е твърде опасно. Ако смятах, че има такава опасност, щях да дойда сам. — Устните му потръпнаха конвулсивно. — Но ти имаш право, бях престъпно глупав и безотговорен.
Жулиет не можеше да не усети дълбоката болка, която се долавяше в думите му.
— Е, навярно не сте виновен за всичко — побърза да каже тя.
— Нима си готова да ми простиш? — Жан Марк поклати мрачно глава. — Вината е изцяло моя и ти имаш право да ме прокълнеш. — Той докосна една къдрица на слепоочието й, която се уви около показалеца му — Под острите бодли тук бие едно меко сърце.
Върхът на пръста му продължи леко да гали скулата й, плъзгайки се по копринената кожа. Това беше жест на почти непоносима нежност. Тя преглътна.
— Глупости.
— Не бива никога да показваш скритата си мекота. Във всеки случай не и пред мен. — Погледът му пламтеше в хипнотична възбуда. — Опасно е за теб, Жулиет, не ми позволявай да открия нито една твоя слабост.
— Аз… аз не разбирам, какво имате пред вид.
— Знам, че няма да разбереш. — Той се усмихна горчиво. — Един Господ знае защо ти го казвам. Трябва да е от чувството за вина. Но не се бой, като се наспя, пак ще дойда на себе си и ще ти бъда достоен противник.
— Противник ли? — попита Жулиет объркано. — Не бих искала да воювам с вас.
— Напротив — обясни той тихичко, — още от първата ни среща воюваш с мен. Това е част от играта.
— От играта ли?
Той се обърна и тръгна към вратата.
— Да оставим това сега.
Жулиет си припомни, че Жан Марк веднъж вече бе казал нещо подобно. Отдавна, в доброто старо време.