— Не ви разбирам. Изглеждате твърде напрегнат. И не бива сега да си тръгвате. Ще ви приготвя нещо за ядене, а после трябва да поговорим за Катрин.
— В момента нямам намерение да говоря нито за Катрин, нито за каквото и да е друго. А и съм прекалено уморен, за да ям — каза Жан Марк. — От Тулон до тук не съм слизал от седлото и искам само да се изкъпя и да спя. Няма да се събудя дванадесет часа.
— Дванадесет часа ли? Не става! Трябва да обсъдим какво да правим с Катрин.
— Скъпа моя Жулиет. — Мекият му тон не беше в състояние да скрие желязната му решимост. — По-добре ще е, ако научиш веднъж завинаги, че правя само онова, което искам, и че ме отвращават фрази като „не става“.
Последното го разбирам добре, помисли си тя сърдито. Тя също не търпеше подобни изрази.
— И аз се чувствам по съшия начин, но ако вие…
— Утре. Bonne nuit20, Жулиет. — Вратата се затвори тихо подире му.
Удивена, Жулиет погледна към вратата, искаше да изтича след него и да го застави да я изслуша. После се обърна бавно, тръгна отново към леглото и изтегли завивката нагоре. Беше забравила колко упорит можеше да бъде той. Знаеше, че не допуска да му се натрапва нищо и навярно щеше да направи точно противоположното, ако тя продължи да настоява.
Обърна се настрана. Едно едва осезаемо тръпнещо чувство я обля. Той беше тук! Красив, блестящ, толкова тъмен и загадъчен, както го пазеше в спомена си. И докато го затрупваше с грамада от упреци и обвинения, буквално беше всмукала в душата си необичайната форма на неговите скули и се опитваше да проникне зад искрящите му черни очи. Идваше й да протегне ръка и да докосне твърдата му буза или силните мускули на бедрата му.
Да докосне ли? В началото отхвърли енергично този мисъл, за да се залови тутакси след това отново с нея. Желанието да изследва тялото му по всяка вероятност се дължеше на любопитството й на живописец.
Тя затвори очи и се помъчи да заспи. Да, онова, което чувстваше, не беше възбуда, а само любопитството на човека на изкуството, който е открил ново предизвикателство. Сигурно изпитваше и облекчение, тъй като пристигането на Жан Марк идеше да зарадва и успокои Катрин.
Жан Марк сви дланите си в юмрук, когато застана до леглото и погледна спящата Катрин. Защо беше дошъл тук? Трябваше да отиде да си легне, както беше казал на Жулиет. Във всеки случай сега не възнамеряваше да буди Катрин и още рано да се изправи пред съда на обвинителния й поглед.
Не, Катрин никога не би го упрекнала. Тя беше кротка и блага, както беше кротък и благ баща й. И като него щеше да страда и по-скоро щеше да се остави да й извият врата, отколкото да изрече дори една обвинителна дума.
И все пак вината беше негова и той знаеше защо е тук. Искаше да се убеди с очите си, че Катрин е поне жива. Но това не го успокои. Катрин лежеше като от восък, озарена от благост и кротост, пълно противоречие на енергичната виталност на Жулиет.
Жулиет.
Странно как съдбата след всичките тези години отново я беше довела в траекторията на неговата власт и закрила, както преди много време в селската странноприемница. Почти беше склонен да приеме това като доказателство, че невинността притежава ангел — хранител.
Почти. Катрин беше също невинна и целомъдрена, но ангелите не бяха я опазили.
Той погали нежно светлите коси на Катрин, разпилени върху възглавницата. Не беше се оказал на висотата на отговорността, която му бяха възложили. Винаги беше прекалено зает, прекалено нетърпелив и отгоре на всичко постоянно на път. Когато Катрин го посещаваше беше й обръщал само бегло внимание и никога не беше спирал за по-дълго и не се беше заинтересувал дали тя се нуждае от блага дума и малко разбиране.
Усети, че в гърлото му заседна буца. Самообвиненията бяха безсмислени.
Катрин и Жулиет бяха все пак живи.
Трябваше да се примирят с нещастието и да намерят начин да продължат да живеят с него.
Глава осма
Рано сутринта на следващия ден пристигна Филип Андреас, блед, сериозен и безкрайно облекчен, когато Жан Марк му съобщи, че двете момичета се бяха измъкнали от клането в манастира.
— Прав си да ме ругаеш, Жан Марк — каза Филип със съкрушен глас. — Когато пристигнах в Париж и чух за клането, се почувствах… всички обвинения, които би могъл да измислиш, аз вече съм си ги отправил.
— Така ти се пада. Какво, за Бога, те забави толкова?
Филип, които се изчерви чак до корена на косите си, мълчеше. Жан Марк го погледна смаян.
— Да не би… пак ли жена?
— Една работничка в имението. Тя беше… никога не ми е хрумвало, че тези два дни ще се окажат толкова съдбоносни.