Жан Марк отвърна с горчив присмех:
— Да се надяваме, че твоята историйка с някаква си берачка на цветя ще ти бъде компенсация за това, което се случи с Катрин. — Жан Марк прехапа гневно устни. — Филип, случаят не може да се изчерпи с едно извинение. Защо, по дяволите, не направи онова, което ти наредих?
— Не можех да предположа, че е възможно да се случи такова нещо — беше всичко, което можа да отговори Филип. — Прекрасно знаеш как тихо тече животът във Вазаро. Войната и революцията са далеч от там.
— Бъди проклет, нещастнико, нима не ти казах, че трябва незабавно да тръгнеш! — Жан Марк се овладя, когато забеляза отчаяното лице на Филип. От къде на къде изливаше гнева си върху младежа? Той самият трябваше да тръгне по най-бързия начин за манастира. В своя малък рай Филип беше толкова изолиран от бесовете на революцията, че действително не можеше да предвиди какво може да се случи. За него обаче нямаше извинение. Той беше насъбрал достатъчно горчив опит с фанатици и изнудвачи в Националното събрание и прекрасно знаеше, че гладни банди безчинстват по градове и села.
Той се изправи и отпусна свитите си юмруци.
— Е, хайде, станалото — станало, нищо вече не може да се върне назад. Но нека се опитаме поне малко да поправим положението. Жулиет ми каза, че помощникът на Дантон, някой си Франсоа Ечеле, им помогнал да избягат. Искам да се запозная с него. Намери го и го доведи тук.
— Смяташ ли, че е разумно? Дантон публично заяви, че одобрява клането.
— Нуждаем се от помощ и Ечеле е най-подходящият човек, които можем да намерим.
Филип още се двоумеше.
— Мога ли да се кача при Катрин? Бих искал да й кажа колко съжалявам, че…
— Не вярвам да поиска да ви види — на вратата стоеше Жулиет и го гледаше. — Спомням си за вас. Вие сте Филип. Аз съм Жулиет дьо Клеман.
Филип се поклони.
— И аз си спомням, мадмоазел. Не мога да изразя колко…
— Но защо, за Бога, не дойдохте да я вземете?
Той се изчерви отново.
— Аз бях… възпрепятстван.
— А Катрин беше изнасилена.
— Жан Марк току-що ми каза. Въобще не мога да ви опиша колко съжа…
— Филип, тръгвай вече! — каза Жан Марк. — Бих искал да разговарям с Ечеле още преди вечеря.
Филип се поклони отново пред Жулиет и побърза да напусне салона.
Жулиет се обърна към Жан Марк.
— Изпратихте го да извика Ечеле, нали? Добре. Защо не сте… какво разглеждате така съсредоточено?
— Теб.
— Да не би да съм си изцапала лицето? — Тя вдигна ръка към бузата си. — Сутринта търках пода и…
— Търкала си пода?
— Че защо не? Робер и Мари не са вече първа младост, а не бива да държим други слуги в къщата. А пък и в миенето на подове имам богат опит. В манастира ми се налагаше твърде често да упражнявам това умение. — Тя свали ръка от бузата си. — Мога да се измия и по-късно. Малко мръсотия няма да ми навреди особено.
— Да, няма да ти навреди. — Жан Марк си помисли, че дори да е изрисувана като индианец, пак нямаше да й навреди в неговите очи. Винаги беше обичал кожата й — рози и мляко, сияеща от живот и младост и сякаш осветена отвътре. Миналата нощ на светлината на свещта лицето й се губеше във водопад от пищни къдри, сред които блестяха любопитните й кафяви очи, неустрашими и нетърпеливи. А днес сутринта слънчевата светлина разкри една пленителна Жулиет, много женствена и нежна. Невзрачната й кафеникава вълнена рокля прилепваше плътно около талията и открояваше заоблеността на гърдите й. Жулиет беше средна на ръст, но изглеждаше по-висока заради извънредно изправената си стойка и грациозни движения. Тази горда, изопната като струна осанка, допринасяше да изглежда предизвикателна и опърничава. Боже, колко го възбуждаше това момиче!
Погледите им се срещнаха и тя му противопостави цялата гордост и непримиримост, които личаха и в изправената й стройна фигура.
— Трябваше да ме изслушате вчера.
— Не обичам да ми заповядват какво да правя. И, напротив, не мога да устоя, когато ме помолят. — Той се усмихна. — Трябваше просто да кажеш: „Жан Марк, s’il vous plait“21 или пък „Жан Марк, бихте ли били така добър?“. Тогава нямаше да възразя и щях да направя каквото искаш.
За негова изненада бузите й пламнаха в огнено червено.
— Не ставайте смешен! Възможно е вашите любовници да ви ласкаят по този начин и да гъделичкат самолюбието ви, от мен обаче никога няма да чуете никакво „моля“.
— Така ли? — Той вдигна въпросително едната си вежда. — Колко жалко! Боя се, че в такъв случай ще получиш от мен далеч по-малко, отколкото искаш.
— Не искам нищо от вас… — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че си играете с мен. Обичате да жонглирате с думите, нанасяте удар, а после се отдръпвате и наблюдавате въздействието.