— Ах, така ли? — В момента единственият удар, който му беше в ума, нямаше нищо общо с думите. Искаше му се тя да бъде по-мека и беззащитна, не толкова нападателна. Беше му трудно да мисли за бедите, които беше преживяла, когато плътта му така болезнено копнееше за нея.
— Точно така! — сопна му се тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Когато разговарям с вас, не разбирам нищо. Никога не мога да проникна в душата ви. Вие сте още по-непроницаем, отколкото тогава в странноприемницата край Версай.
— Като огледало… спомням си, че някога ме беше нарекла така. — Той сведе глава. — Или може би ставаше дума за цяла галерия от огледала?
— Пак ми се присмивате. — Тя вдигна брадичка. — Но нищо, вече започвам да свиквам и ще намеря начин да ви опозная.
— Представям си няколко чудесни начина за това, но ти предлагам да опиташ със „S’il vous plait, Жан Марк“, докато се появи възможност за нещо друго.
Тя избегна погледа му.
— Не, не бих могла… — Но когато усети напрежението му, изведнъж смени темата: — Какво ще правите с Катрин?
Жан Марк внезапно изпита гняв към себе си. Какво ставаше с него? От всички страни над тях бяха надвиснали огромни опасности, а той не може да мисли за нищо друго, освен за страстта си. Ехидната му усмивка изчезна.
— Катрин трябва да изчезне от Париж по най-бързия начин. Във Вазаро ще бъде в безопасност.
Веднага осъзна, че е говорил само за Катрин. Нима трябва да остави Жулиет в Париж, изложена на постоянна опасност само защото я желаеше?
— Не знам дали някога ще бъде в безопасност. — Жулиет потръпна. — Не познавате Дюпре.
— Наистина. Виждал съм го няколко пъти заедно с Марат, но никога не са ми го представяли. — Той я изгледа изпитателно. — Но ти изглежда го познаваш добре. Какво се случи в манастира, Жулиет?
— Знаете какво се случи. Разказах ви за Катрин.
— Но не за себе си.
Тя избягна очите му.
— Няма нищо за разказване.
— Най-вероятно е точно обратното.
— Защо е този разпит? Сега е важно само състоянието на Катрин.
— Много си упорита. Е, добре, нека говорим за Катрин. Боиш се, че този Дюпре би могъл да я преследва чак до Вазаро?
— Да, ако открие, че е останала жива и може да разкаже истината за онази нощ. Ще премахне всички свидетели, които биха могли да опровергаят обвинението срещу монахините.
— Тогава ще трябва да се погрижим да не я открие. Щом намерим начин да се измъкнем от Париж, ще я скрием във Вазаро.
— Катрин трябва да замине веднага. Не бива нищо да й напомня за манастира. Вие не разбирате… — Жулиет прехапа долната си устна до кръв. — Много се страхувам за нея. Последните дни приличаше на призрак и се луташе наоколо като лунатичка. Не ме забелязва. Не забелязва никого.
— Постепенно ще дойде на себе си. Но не можем да минем през караулите, докато не започне да се държи нормално.
— И как ще осигурите нейната безопасност, ако смея да попитам?
Той повдигна рамене.
— Нямам представа. Най-напред трябва да се ориентирам в ситуацията, а после ще мисля какво ще е най-добре.
— Ще мислите? По-добре направете нещо!
— Вече го сторих. Пратих да извикат Ечеле.
След кратко колебание Жулиет се призна за победена.
— Извикайте ме, ако дойде. Трябва да отида при Катрин. Не е докоснала закуската си. На всяка цена трябва да хапне нещо. — Тя се обърна, но в следващия миг не издържа и полита: — Защо сте я запазили?
— Какво, моля?
— Моята картина на „Вихрения танцьор“. — Тя посочи ъгъла на салона, където висеше картината. — Не е лоша, но не е чак шедьовър като другите ви платна.
— На мен ми харесва. Винаги се радвам да я видя, когато идвам в Париж.
— Защото изобразява „Вихрения танцьор“ ли?
— Вероятно. — Той се усмихна. — Възможно е зад „огледалото“ да съм сантиментален като баща ми, когато става дума за семейна традиция.
Жулиет се спря пред картината и се загледа в грациозната фигура на златния жребец, танцуващ в стихията.
— Къде е той сега?
— „Вихрения танцьор“ ли? Един Бог знае. Статуетката изчезна мистериозно в деня, когато кралското семейство беше принудено да напусне Версай и да се премести в Париж. Носят се слухове, че кралицата е скрила фигурата някъде из замъка или в парка, за да не попадне в ръцете на революционерите.
— Тя има право да го стори — рече Жулиет. — Статуетката беше нейна собственост. Отнеха й всичко, което имаше. Защо да не запази „Вихрения танцьор“?
— Е, това не е подобрило положението й пред Националното събрание. Доколкото ми е известно, някои от тези господа предложили „Вихрения танцьор“ да стане символ на революцията.