— Седнете. — Андреас взе статуетката и тръгна към вратата на салона. — Ще я отнеса в работния кабинет на баща ми. Там той съхранява всички ценни предмети, на които се възхищава. После ще се върна да ви кажа колко много сте подценили творението си.
— Да се надяваме — отвърна Дезедеро, като сви рамене. — Навярно само окото на художника може да възприеме разликата. — Той се отпусна на стола, който му беше предложил Андреас и протегна дългите си нозе. — И не бързайте, мосю. Тук има множество хубави неща, които мога да разглеждам. Картината насреща не е ли на Ботичели?
— Да. Баща ми се сдоби с нея преди няколко години. Той цени най-високо италианските, майстори. — Андреас тръгна към вратата, носейки предпазливо фигурата. — Ще ви пратя вино по слугата, сеньор Дезедеро.
Вратата се захлопна след него, а Дезедеро се облегна назад, без да сваля поглед от Ботичели. Навярно старият Андреас е прекалено немощен, за да открие измамата. Ако бе здрав и в силите си, щеше да я забележи от пръв поглед. Дезедеро беше абсолютно убеден в това, тъй като всичко в този дом доказваше изтънченото разбиране на изкуството и големия усет на домакина. Човек като него щеше да е също така чувствителен към магията на „Вихрения танцьор“ като Дезедеро. Спомените на златаря за онова първо посещение във Версай вече не бяха толкова ясни, сред тях само „Вихрения танцьор“ се открояваше с непомръкваща сила.
Заради Жан Марк Андреас се надяваше, че споменът на баща му ще се окаже също така замъглен от времето, както неговия собствен.
Жан Марк отвори вратата към библиотеката и изведнъж попадна в един свят на ведра красота. Тази стая беше за баща му едновременно убежище и съкровищница. Изящен савонерийски килим в нежно розово, слонова кост и бежово покриваше излъскания като огледало паркет, старинен гоблен с изображението на четирите годишни времена украсяваше една от стените. Скъпите мебели от Якобс и Булар не накърняваха уюта на помещението. Крехък кристален лебед блестеше върху скрин от розово дърво с китайска лакова украса. Писалището от махагон, абанос и позлатен бронз със седефени инкрустации би могло да прикове всички погледи към себе си, ако не беше портретът на Шарлот Андреас, който във великолепна рамка висеше над камината от пиренейски мрамор.
Тъй като Денис Андреас и посред лято не спираше да се оплаква, че му е студено, в камината гореше буен огън. Самият той почиваше в едно тапицирано с червен брокат кресло пред огъня и четеше. Краката му лежаха върху мека табуретка.
Жан Марк влезе след кратко колебание и притвори вратата.
— Нося ти подарък, татко.
Баща му го погледна с усмивка, но тя тутакси замръзна, когато съзря статуетката в ръцете му.
— Виждам.
Жан Марк се приближи до масата пред креслото на баща си и сложи фигурата върху малахитовата плоча. Усещаше как всичко у него се свива, докато баща му разглеждаше с изключително внимание фигурата на Пегас. С принудена усмивка го подкани:
— Е, хайде, кажи все пак нещо… Не се ли радваш? Никак не беше лесно да се придумам краля да продаде фигурата. Цялата минала година Бардо практически прекара при двора, за да изчака подходящата възможност.
— Покупката трябва да ти е струвала доста прилична сума. — Денис Андреас прокара нежно пръст по филигранното крило на жребеца на боговете.
Ръцете на баща му винаги бяха изглеждали чувствителни и нежни: също като на художник, помисли си Жан Марк. Сега обаче те бяха почти прозрачни; а заради силно изпъкналите вени изглеждаха още по-крехки. Той бързо прехвърли поглед от ръцете към лицето на баща си. И то беше изпито и с хлътнали бузи, ала очите все още гледаха меко и с удивление околния свят.
— Не платих повече, отколкото можем да си позволим. — Жан Марк седна срещу баща си. — А пък кралят се нуждаеше от парите за погасяване на американските военни дългове. — Поне последното отговаряше на истината. Помощта, която крал Луи XVI нареди да се окаже на американските революционери, също както и другите му екстравагантни разходи, бяха довели Франция до ръба на банкрута. — Къде да сложим фигурата? Мислех си за високата поставка от бял карарски мрамор край прозореца. Когато слънцето пада върху златото и смарагдите, Пегас сякаш се събужда за живот.
— „Вихрения танцьор“ е жив — каза баща му с меко натъртване. — Красотата винаги е жива, Жан Марк.
— Значи до прозореца?
— Не.
— Къде тогава?
Погледът на бащата се насочи към лицето на Жан Марк.
— Не биваше да правиш това. — Той се усмихна. — Ала се радвам, че си го направил.
— Какво са вече няколко милиона ливри? — отвърна Жан Марк, без да се замисля много-много. — Та ти го искаше.