Той кимна.
— Мари и мадмоазел Катрин винаги са се разбирали. Тя ще се погрижи за ma petite.
— Добре. Докато се върна, да се е нахранила и да е заспала отново.
— Ще се постараем да изпълним поне първите ви две заповеди — усмихна се старият прислужник. — А аз ще се погрижа за останалото.
Слизайки по стълбите, Жулиет изправи още повече рамене и тръгна към тримата мъже.
Но в Златния салон тя намери само Франсоа Ечеле и Филип Андреас. Между двамата мъже, които се различаваха като пантера от паун, цареше сковано мълчание.
Леките стъпки на Жулиет накараха Ечеле да се обърне светкавично.
— Мадмоазел, уверявам ви, че не понасям да се отнасят с мен като със слуга, който трябва да припка, когато му щракнат с пръсти. — Очите му блестяха заплашително.
Очи на пантера, помисли си Жулиет и гняв, опасен като флорентинска кама.
— Трябваше да разговаряме с вас — каза Жулиет. — Но не аз изпратих Филип да ви доведе. Жан…
— Мосю Ечеле. — Жан Марк внезапно застана до нея. — Колко любезно от ваша страна, че се озовахте на поканата ми! Аз съм Жан Марк Андреас и бих искал да ви изразя най-сърдечната си благодарност за помощта, която сте оказали на братовчедка ми и мадмоазел дьо Клеман.
— Мосю Андреас. — Ечеле се поклони. — Обстоятелствата бяха такива, че не можеше да се направи нищо повече.
— Сигурна съм, че мосю Ечеле би дал мило и драго да не се замесва — неочаквано каза Жулиет с престорена любезност. — Все пак трябва да сме му благодарни, че не ни върна на своя приятел, изверга.
— Положително мадмоазел не мисли онова, което казва. — Филип пристъпи крачка напред, сякаш искаше да я вземе под своя закрила. — Зверствата, на които е била свидетел, са я сломили.
Жулиет не беше склонна да преглътне последното.
— Сломили? И дума не може да става за това! Да не мислите, че ще припадна само защото този господин ме гледа така свирепо?
Франсоа ненадейно се усмихна.
— Не, струва ми се, че е необходимо много повече, за да ви сломят.
— И аз така мисля — каза тихо Жан Марк. — Но крайно време е да оставим споровете и да се съсредоточим върху това, за което сме се събрали.
Франсоа се обърна рязко и отиде до прозореца, който гледаше към улицата.
— Филип твърди, че е много трудно да се мине през караулите без редовен паспорт — каза Жан Марк на гърба му. — Можете ли да ни набавите пропуски?
— Не.
— А Дантон?
— Вероятно да. Но той няма да поеме този риск. Не и сега.
— Защо? — попита нетърпеливо Жулиет.
— Защото е прекалено опасно. Освен редовните караули Дюпре е поставил на пост още по един от доверените си хора при всички бариери и никога не се знае кога и къде ще се появи лично. За Дантон ще бъде катастрофа, ако намерят доказателства за някаква връзка с вас. Ще загуби всичко.
— А именно? — попита Жан Марк, по-скоро да поддържа разговора, отколкото искрено заинтересуван.
— Жирондистите. Излязат ли те от Националното събрание, екстремисти като Марат и Робеспиер ще заграбят напълно властта.
— Какво ме интересуват жирондистите — заяви Жулиет. — Трябва да измъкнем Катрин от Париж. Кажете какво да правим?
— Да чакате.
Лесно ти е да го кажеш, помисли си Жулиет отчаяно.
— Не искам да чакам.
Франсоа се обърна светкавично към нея.
— В такъв случай не е трябвало да убивате марсилеца.
Тя се вкамени.
— Нима са го намерили?
— Да, намерили са го. И са претърсили околностите, за да издирят убиеца му. Дантон твърди, че Дюпре бил много ядосан, защото това нарушава реда.
— Съмнявам се, че тази дума е уместна за едно клане. — Жулиет прехапа долната си устна. — Знае ли кой го е пратил на оня свят?
Той не знае името ви, но подозира „гражданката Справедливост“.
— И никой друг?
Франсоа поклати отрицателно глава.
В такъв случай Дюпре не е намерил огърлицата с медальона, помисли си тя облекчено.
— Сабята! Дюпре знае, че аз му взех сабята. — Тя свъси вежди. — Но не може да знае със сигурност, че Катрин е била в гробницата. Той я видя само за миг в камбанарията… освен ако си спомня, че я нямаше по време на трибунала в манастирския двор.
— Дюпре има превъзходна памет за подробности. Днес е обявил парично възнаграждение за залавянето на двете ви и е дал точно описание на външността ви.
— „Гражданката Справедливост“ ли? — попита Жан Марк.
— Мадмоазел дьо Клеман — отговори Франсоа. — Това е единственото име, с което я познава Дюпре.
Жан Марк погледна подозрително Жулиет.
— И защо гражданката Справедливост?
— Реши, че е забавно да ме нарича така. Но това не е важно. — Бръчките по челото на Жулиет станаха още по-дълбоки. — В такъв случай Дюпре не може да знае, че сме в Париж.