— Не, аз го притежавам. — Денис Андреас се чукна с показалеца по средата на челото. — Ей тук вътре. Нямаше нужда от тази прелестна имитация, сине мой.
Жан Марк се вцепени.
— Имитация ли?
Баща му погледна към фигурата.
— Една великолепна имитация. Кой я сътвори? Балзар ли?
Жан Марк помълча известно време гузно, преди да отговори с дрезгав глас:
— Дезедеро.
— Ах така ли… първокласен майстор, когато работи със злато. Учудва ме, че се е нагърбил с поръчката.
Разочарованието и отчаянието на Жан Марк нямаха граници, идеше му да потъне в земята.
— Той се боеше, че ти ще разпознаеш разликата, но аз усещах, че нямам друг избор. Предложих на краля толкова много, че той би могъл да си купи хиляди други статуетки, ала Бардо ми докладва, че Луи и дума не давал да се обели за продажба на „Вихрения танцьор“, за никаква цена на света. Негово величество твърди, че кралицата имала особено предпочитание към статуетката. — Той стисна здраво облегалките на мекото кресло. — Дявол да го вземе, тази фигура е съвсем същата.
Баща му поклати отрицателно глава.
— Тази фигура е едно отлично копие. Но, сине мой, „Вихрения танцьор“ е… — Той сви рамене. — Мисля, че той има душа.
— Света Дево, та той е само една фигура!
— Не мога да ти го обясня. „Вихрения танцьор“ е видял толкова много столетия да шестват покрай него, пред очите му са се родили, толкова членове на нашия род, наблюдавал е как са живели живота си… и как са умрели. Той е нещо повече от един предмет… може би се е превърнал в блян.
— Аз се провалих.
— Не. — Баща му поклати глава. — Това беше един благороден жест, един жест на обич към мен.
— Провалих се. Боли ме, че не можеш да притежаваш онова, което толкова желаеш… — Жан Марк се бореше с чувствата си. — Исках да ти дам нещо, което винаги си искат да имаш.
— Но ти ми даде нещо. Нима не виждаш?
— Разочаровах те и те залъгах с измама. Сякаш не си ги изпитал достатъчно през живота си. — Денис потръпна, а Жан Марк се усмихна криво. — Виждаш ли, сега дори те и засегнах.
— Винаги си бил твърде взискателен към себе си. Ти си един добър и верен син. — Той погледна Жан Марк в очите. — А аз преживях сносно дните си. Щастието ми се усмихна, защото ми даде необходимите средства, за да се заобиколя с любимите си произведения на изкуството и имам син, който толкова ме обича, че се опитва да ме измами от най-чисти подбуди. — Той погледна към статуетката. — Защо не му потърсиш място, където да се вижда най-добре?
— Не искаш да е тук, нали?
Баща му поклати глава.
— Неговият вид би разрушил нежната и крехка материя на бляна. — Погледът му търсеше портрета на Шарлот над камината. — Ти никога не би разбрал защо го сторих, нали? Ти нямаш склонност към бляновете.
Жан Марк, който погледна внимателно баща си, усещаше как болката и горестта заплашват да надвият стария човек.
— Не, по всяка вероятност не.
— Любовта ми към Шарлот те уязвяваше. Но не биваше да е така. — Старият Андреас отвори подвързания в кожа фолиант, който беше затворил при влизането на сина си. — Но може би си прав. Винаги трябва да същества равновесие между мечтатели и реалисти. В този свят силата може да се окаже по-полезна за мъжа от бляновете.
Жан Марк се изправи и тръгна към масата, върху която беше оставил фигурата.
— Ще я изнеса. Време е да си вземеш лекарствата. Нима и тях забрави?
Баща му кимна, като погледът му остана прикован към книгата.
— Трябва да предприемеш нещо за Катрин, Жан Марк.
— Катрин ли?
— Тя ми беше отрада за душата, но е само дете на тринадесет години. Не бива да я сполети нищо, когато си отида.
Жан Марк понечи да възрази, но реши, че е по-добре да премълчи. За пръв път баща му показваше, че предугажда близкия си край.
— Моля те, направи нещо за Катрин, Жан Марк.
— Ще го сторя, обещавам ти — отговори Жан Марк със свито сърце.
— Добре. — Баща му вдигна очи. — Тъкмо чета повествованието на Санчия за стария Лоренцо Вазаро и неговата Катерина.
— Пак ли? — Жан Марк взе статуетката и тръгна към вратата. — Та ти трябва да си чел тази стара семейно хроника вече стотина пъти.
— Повече дори, но никога няма да ми омръзне — Баща му го погледна усмихнато. — Да, нашите предци са вярвали в блянове, сине мой.
Жан Марк си наложи да се усмихне.
— Също като тебе. — Той отвори вратата. — Едва надвечер ще тръгна за Марсилия. Искаш ли да се храниш на терасата? Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят благотворно.
Баща му, който пак се беше вглъбил в книгата, не отговори нищо.
Жан Марк притвори вратата след себе си и спря като закован, за да надмогне болката и разочарованието. Последните забележки на баща му не биваше да го нараняват, защото бяха точни. Той въобще не бе мечтател, беше човек на действието.