Улови по-здраво фигурата, после изпъна рамене. Болката лека-полека отслабваше. Както беше предвидил и както толкова често се беше случвало. Той пресече широкото предверие и отвори вратите към салона.
Дезедеро го погледна въпросително.
— Забеляза ли?
— Да. — Жан Марк постави статуетката обратно върху пиедестала. — Чрез моя агент в Марсилия ще наредя да ви издадат кредитно писмо до вашата банка във Венеция за остатъка от сумата.
— Не искам повече никакви пари — каза Дезедеро. — Аз ви подведох.
— Глупости. Вие направихте онова, за което ви платих. — Усмивката на Жан Марк беше изпълнена с горчива ирония. — Вие получихте парите, за да създадете една фигура, а не някакъв блян.
— Да. — Дезедеро кимна с разбиране. — Този блян…
— Е, аз съм търговец, които нищо не разбира от романтични приказки. Тъй като копието не е достатъчно, ще трябва да набавя автентичния „Вихрен танцьор“.
— Какво ще предприемете?
— Онова, което трябваше да сторя още в самото начало. Аз самият ще отида във Версай и ще опитам да придумам кралицата да продаде фигурата. Не ми се ще да оставям баща си сам-самичък, в случай че… — Той прекъсна мисълта си и сви дланите си в юмруци. — Зная, че не му остава още много време.
— Ала какъв е шансът да успеете, ако кралицата твърдо е решила да задържи божествения жребец? — попита Дезедеро тихо.
— Най-напред трябва да събера сведения. — Устните на Жан Марк се изкривиха в цинична усмивка. — Длъжен съм да открия какво желае тя с цялата си душа и да й го дам срещу статуята. Смятам да отседна в някоя странноприемница в околностите и преди още да са изтекли две седмици, ще зная за двора и Нейно величество повече, отколкото знае самият крал. Дори ако се наложи да подкупя всяко конярче и всяка слугиня в двореца.
Дезедеро посочи фигурата.
— А това тук?
Жан Марк избягваше да поглежда златния Пегас, докато прекосяваше стаята.
— Не искам повече да го виждам. Можете да продадете благородните камъни и да претопите златото. — Той отвори със замах вратата. — Един бог знае колко още злато ще ми трябва, за да съблазня Луи да ми продаде „Вихрения танцьор“.
Вратата се затвори с трясък след него.
Глава втора
— Разглезваш малчугана. — Маргьорит нацупи тънките си устни, когато отново видя главицата на Луи Шарл притисната към гърдите на Жулиет. — Неговата бавачка във Версай няма да ти благодари.
— Той беше болен. — Жулиет заслони с ръка топлото, здраво детско телце, сякаш орлица бранеше малкото си. В действителност момченцето не е вече истинско бебе, помисли си тя със съжаление. Синчето на кралицата беше вече над двегодишно, макар че го усещаше в прегръдките си все още мъничко и нежно. — Той има нужда от повече внимание. От люлеенето на каретата му става лошо.
— Врели-некипели. Лекарят във Фонтенбло каза, че вече може да пътува.
— Което обаче съвсем не значи, че е напълно оздравял. — Жулиет погледна начумерено седящата срещу нея Маргьорит. — Не са минали и две седмици, откакто беше вдигнал толкова висока температура, че кралицата се страхуваше за живота му.
— Шарката невинаги завършва със смърт. Ти я кара два пъти и оцеля.
Луи Шарл се размърда с усмивка.
— Шшт, bebe2, скоро ще си отново при твоята maman3. Всичко е наред.
— Да, едва сега, когато се завръщаме във Версай — съгласи се умърлушено Маргьорит.
Жулиет люлееше малчугана, заровила пръсти в меките му къдрици. Нямаше никакъв смисъл да влиза в спор с Маргьорит, мислеше си тя. Освен благополучието на майката на Жулиет тази жена не се интересуваше от нищо и никога не беше щастлива далеч от господарката си. Не я беше грижа, че кралицата почти полудя от отчаяние, когато Луи Шарл се разболя. Малката дъщеря на Мария Антоанета Софи беше починала само преди четири месеца, а лекарите не можеха да помогнат на Луи Жозеф, дофина. Когато после най-малкият и досега здрав син на Нейно величество се разболя от шарка, кралицата се поболя от тревога.
— Сложи го на седалката — нареди й Маргьорит.
Около устните на Жулиет заигра решителна усмивка.
— Той не е добре. Нейно величество каза, че мога да се грижа за него както намеря за добре.
— Момиче на четиринадесет години не би трябвало да се грижи за един принц.
— Няма да го сложа там. — Жулиет избягна очите на Маргьорит и погледна през прозореца. Знаеше, че мълчанието сега е по-полезно от кавгата, но не й беше лесно да отстъпи. Слава Богу, до Версай не беше много далеч. Щеше да се опита да не обръща внимание на Маргьорит и да мисли само за картината в куфара си върху покрива на каретата. Короните на дърветата искаха още работа. Искаше да изобрази как слънчевите лъчи ги пронизват и всяко оголено клонче се откроява в светлината. Чрез този интересен ефект смяташе да намекне за липсата на откровеност в общуването между хората, които се бяха излегнали в сянката на дърветата.