— Все се мислиш за най-умната на света — сърдеше се Маргьорит. — От малка си такава. Мигар вярваш, че кралицата щеше да ти повери малкия, ако бавачката му не беше се заразила от болестта? Един прекрасен ден Нейно величество ще открие всичките ти номера. Дори и сега да харесва картините ти и дръзкия ти език, на нея всичко й омръзва твърде бързо и ще… но ти въобще не ме слушаш какво говоря.
Погледът на Жулиет беше привлечен от гъстия храсталак под скалистия хълм от другата страна на пътя.
Искаше й се Маргьорит да млъкне, за да се наслади спокойно на тези мигове с малчугана в прегръдките си. Беше толкова самотна, а през последните седмици у нея укрепна чувството, че Луи Шарл й принадлежи. Но той се оправяше толкова бързо, че само след няколко часа можеше да бъде предаден на майка си и на вниманието на кралския двор.
Коравата длан на Маргьорит се стовари с гръм и трясък върху бузата на Жулиет.
Когато главата на момичето отскочи назад, то едва не изпусна детето.
— Не си още достатъчно голяма, за да проявяваш безнаказано нахалството си. — Маргьорит се усмихваше самодоволно, защото изражението на Жулиет бе съвсем объркано. — Майка ти разчита на това, че аз те пердаша, така че Нейно величество може да те глези колкото си иска.
Жулиет притисна по-здраво детето. Плесницата й дойде като гръм от ясно небе. Беше подценила размера на гнева и разочарованието, които се бяха натрупали у Маргьорит, откакто й заповядаха да остане с Жулиет във Фонтенбло.
— Не смейте да ме удряте, когато малкият е в ръцете ми. — Едва успя да изрече момичето. — Можеше да се нарани, ако по ваша вина беше паднал на пода.
— Ти ли ще ми нареждаш какво да правя?
— Кралицата със сигурност би се поинтересувала от причината, ако се случи нещо на Луи Шарл.
Изпълненият с омраза поглед на Маргьорит избягна очите на Жулиет.
— Скоро няма да можеш повече да се криеш зад гърба на принца. Нямаше да вириш така глава, ако не бях толкова заета да служа на майка ти.
— Аз не се крия…
Изведнъж ужасно, изпълнено с предсмъртен ужас изцвилване на кон смрази кръвта в жилите им.
Каретата изскърца и рязко спря, а Жулиет се намери на колене пред седалката.
Луи Шарл се събуди и заскимтя.
— Но какво става? — Маргьорит подаде главата си от прозореца. — Този кочияш е истински дръвник…
Острие на коса изсвистя и се заби в каретата до главата й. Маргьорит изпищя и отскочи назад. Чуваха се викове, свистене на метал, стъписано конско цвилене.
Един куршум удари рамката на вратата, разлетяха се трески.
— Селяни! Цяла армия! Нападат каретата! — Гласът на Маргьорит беше неузнаваем от страх. — Ще ме убият и само ти ще си виновна. Ако не беше се заинатила да останеш при хлапето, сега щях да съм в безопасност при майка ти във Версай.
— Тихо. — Самата Жулиет трябваше да надвие паниката си. Мислеше трескаво. Разказваха се безброй истории за побеснели от глад селяни, които нападали замъци и карети, но това беше кралски екипаж, ескортиран от швейцарски гвардейци. — Не може нищо да ни се случи. Те не смеят да предизвикат гвардейците…
— Опърничаво създание, та те са стотици!
Жулиет пропълзя до прозореца и надникна навън. Стотици наистина не бяха, но представляваха доста голяма тълпа. Наоколо цареше пълна суматоха. Дрипави мъже и жени нападаха с коси и вили швейцарските гвардейци, които сечаха от седлата си селяните. Два от конете на каретата лежаха в локви кръв на пътя.
Черно кадифе.
Погледът на Жулиет беше привлечен от единствената неподвижна и безучастна фигура сред този вихър от кръв и смърт. Встрани от ръкопашната схватка стоеше конник в черна кадифена мантия, обточена със самур и лъскави ботуши до коленете. Жулиет забеляза, че е млад и строен. Тъмните му очи наблюдаваха безизразно сечта.
Втори куршум се заби над главата на Жулиет. Тя закри с тялото си плачещото лете. Останеха ли в колата, щеше да е само въпрос на време някой куршум да улучи Луи Шарл. Не можеше да допусне това, трябваше да предприеме нещо. Тъй като цялото сражение се разиграваше от дясната страна на каретата, швейцарските гвардейци изглежда бяха попречили на сганта да обкръжи екипажа. А отляво бе храсталакът под стръмния склон.