— Ще разчистя масата.
Санчия се обърна и видя, че Пиеро стои на вратата към килера. Така както стоеше там, сънлив и раздърпан, и си триеше очите с опакото на ръката, той изглеждаше неописуемо сладък, много по-малък от своите шест години. Обзе я прилив на нежност и ненадейно светът й се стори вече не толкова безотраден както преди. Животът можеше да има своите гадни страни, но не беше от край до край отвратителен. Съществуваха деца като Пиеро и красиво изписани слова върху пергамент, и по всяка вероятност още стотици други чудесни неща, за които тя не можеше да си спомни или за които тепърва щеше да научи.
— Върни се на сламеника си — каза тя тихо. — Аз ще направя всичко сама.
Той поклати отрицателно глава и ето че вече застана до масата и започна да събира парчетата глина. Неговото дребно, закръглено телце при това се олюляваше леко. Заспива прав, помисли си тя с нежност. Ала знаеше, че беше упорит и нямаше да го придума да си легне. Да, съществуваха много чудесни неща, които люде като Каприно и Джовани не можеха да опорочат. Приятелството и любовта бяха сред тях.
— Ще събудя Бартоломео. — Пиеро отнесе глинените парчета към огромния сламен кош в другия край на помещението. — Той ще подготви набора.
Санчия поклати отрицателно глава:
— Бартоломео си легна едва преди час.
— А пък ти въобще не се спала — отвърна Пиеро. — Ще събудя Бартоломео. — Той изчезна в помещението, в което четиримата сияха на една постеля.
Малко по-късно Санчия дочу сърдития протест на съвсем сънения Бартоломео, а после решителния глас на Пиеро:
— Не, няма да те оставя да спиш повече, Санчия има нужда от нас.
Санчия се усмихна. Малък, какъвто си беше, Пиеро не отстъпваше от веднъж взетото решение. Усмивката й помръкна, когато си спомни, че само неговата вироглавост му спаси живота преди две години, когато майка му го остави на улицата и отиде в един от публичните домове на Каприно. Дори седмици след като Санчия го намери в една уличка около площада на Синьорията, Пиеро я посрещаше с плашливостта на диво зверче.
Бартоломео се появи, прозявайки се, на вратата:
— Санчия, не мога. — Той спря да говори и събудил се в миг, извика: — Dio! Ще спасиш ли нещо от тях?
Санчия поклати отрицателно глава:
— Двете страници трябва да се преписват.
Бартоломео хвърли мрачен поглед към вратата, зад която хъркаше Джовани.
— През този месец това му е за трети път. Скоро при него вече няма да дойде никой. Майстор Арколо дава много по-добра работа и не се напива постоянно. — Погледът му се премести със собственическа гордост към печатарската преса, която стоеше като огромно дървено насекомо в ъгъла. — Джовани не заслужава един толкова благороден инструмент. Той ще го попилее.
— Но не и ти! — каза Санчия със симпатия. — Обичаш пресата като родна майка.
Пиеро дърпаше Бартоломео за вълнената риза.
— Събери буквите.
— Dio, дай ми минута време. — Бартоломео гледаше Пиеро отвисоко със смръщено чело. — Поне да измия съня от очите си.
Пиеро поклати отрицателно глава.
— Санчия има нужда от теб. Тя е уморена и иска да спи.
Санчия направи болезнена гримаса.
— Няма сън за мене този нощ. — Тя подаде на Бартоломео листа, който беше още четлив. — Ако се справиш сега с него, аз ще се опитам до сутринта да препиша другия лист.
Бартоломео кимна едва, когато хвърли поглед върху страницата. Умората му сякаш беше изчезнала. Санчия видя, че усърдие озари лицето му, щом си представи как щеше да набере ръкописния шрифт в любимия си набор. — Ще се справя.
Тонът му издаваше, че вече се е задълбочил в проблема, когато кръстосваше помещението.
— Ще трае само… — Той млъкна, докато пръстите му търсеха съответните букви в наборната каса.
Пиеро беше разчистил масата и вече привеждаше в ред цялото помещение. Междувременно Санчия отиде до шкафа и извади лист от най-финия пергамент на Джовани. С него се върна при масата за изготвяне на преписи и седна. След като хвърли поглед върху съсипания лист, тя го отмести настрана. Не можеше да й помогне с нищо. Буквите бяха напълно размазани. Слава богу, тя беше прочела цялата творба преди няколко дни, както почти винаги, когато Джовани получеше нова поръчка. Това беше третият Convivio, който печатницата размножаваше през тази година, но в това издание й се бяха набили в очи няколко нищожни отклонения, фолиантът на Рудолфо беше дело на монасите от един францискански манастир, а благочестивият мъж, на чието перо се дължеше преписът на Дантевата творба, високомерно беше пропуснал някои фрази и прибавил други. Беше празна работа да се надява, че учен като Рудолфо не е мъдрувал над тези листове, докато не ги е научил наизуст чак до последното драсване на перото.