— Спести ми това поучение, моля те. Аз имах предвид женския пол изобщо, а не теб лично. Всички ние знаем добре каква изключителна жена си. — С тези думи той й отправи любезен поклон. — Сега трябва да се смеся с гостите и да те оставя да играеш ролята на велика дама. Много дълго се задържахме заедно.
Катерина дълго гледа подире му, връхлетяна от чувство на апатия. Ненадейно градината й се стори пометена от всичките си великолепни цветове. Тя самата се чувстваше празна и сякаш безцветна. В компанията на Лоренцо смяташе себе си за умна, духовита и привлекателна жена.
Колко глупаво… та тя беше духовита, умна и привлекателна. Съвсем сигурно не се нуждаеше от никакъв мъж, който да й внушава това самочувствие. Тя изобщо не се нуждаеше от никакъв мъж.
Откъсна погледа си от Лоренцо и бавно се запъти по пътечката към сводестата алея, където откри Лион и Санчия. Двамата стояха там и гледаха как Марко тласка една украсена с гирлянди люлка, в която седеше Бианка.
— Какво си въобразяваш… какво търсиш тук? — попита Лион с гняв в гласа си, докато погледът му безучастно следеше Марко и Бианка.
— Наслаждавам се на слънцето — отвърна Санчия.
— Наслаждавай му се върху балкона на къщата си на площада.
— Тук то е по-красиво.
— Санчия, аз няма да… — Като си пое дълбоко дъх, той се помъчи да овладее яда си. — Не желая да си тук.
— Но аз желая да съм тук, вашата майка желае да съм тук, дори Бианка го желае.
В началото той занемя от изненада. Ала когато наново отвори уста, тонът му беше леденостуден:
— Гледаш да се отървеш от мен, нали?
— Това ми изглежда най-доброто. Аз ви казах…
— Дойде ми до гуша — прекъсна я той. — Не трябваше да бягаш от мен. Щях да ти дам време. — Лион я погледна. — Но сега вече времето ти изтече. Ти направи своя избор. Така да е.
Той се обърна внезапно и тръгна по пътечката. Срещна майка си, която беше спряла на сводестата алея. Щеше да мине покрай нея с кратко кимване, ако не беше сложила ръка върху рамото му.
— Така е най-добре, Лион — каза тя тихо.
— Санчия използва същите думи. — Лион отстъпи настрана, така че ръката й се плъзна по ръкава му. — И двете ме убеждавате, че сте прави. Ти си решила, че трябва да дойде тук. Кой съм аз, че да възразявам?
— Лион, ти все пак не искаш…
— Ти не знаеш какво искам. Твоите честолюбиви цели те правят сляпа. Точно така, сляпа е истинската дума, защото не виждаш какво си сторила днес! — Той замълча за миг. — Цели тринадесет години избягвах да ви уязвявам, теб и Бианка, но днес слагам край. Няма да се оставя ти и Санчия да ми натрапите волята си, мамо.
Тя хвърли притеснен поглед към една двойка, която слисано ги гледаше до един розов храст.
— Шшт, някой би могъл да те чуе.
— Нека да ме чуят, вече не ме е грижа.
— Бианка.
— Ти самата създаде опасност за Бианка, като си предложила подслон на Санчия току до моята прелестна съпруга. Сега на теб се пада да отблъснеш заплахата. — Той си пое дълбоко дъх. — Но, слава Богу, няма да успееш.
— Бианка е много щастлива, че си тук.
Санчия откъсна поглед от Лион, който се отдалечаваше с бързи стъпки и погледна към приближаващия се Марко. Бианка все още седеше в люлката, зареяла замечтан поглед в клоните над себе си. Марко й се усмихна през рамо. После се обърна към Санчия.
— Би било твърде приятелско от твоя страна, ако не я разочароваш.
— Марко, исках да разговарям с вас. Знам, че обещах да напусна Мандара. Все още го искам, но бих желала да ви обясня как…
— Няма нужда от обяснения. Положението е ясно — ти си дошла, за да избягаш от Лион, а не за да го преследваш. — Той направи гримаса. — Аз не съм глупак, макар и майка ми, и Лион да ме смятат за завеян мечтател. Що се отнася до мен, тук си добре дошла, докато не направиш нещо, което би могло да засегне Бианка.
— Аз не ви смятам за глупак. — Неволно погледът й се стрелна към Бианка.
Той поклати глава.
— Не, в моите чувства към Бианка няма нищо глупаво. — Той се усмихна тъжно към детето — жена на люлката. — Тя е най-добрата част от моето аз. Когато ме погледне, ставам такъв, какъвто искам да бъда. В действителност не съм никакъв велик живописец. Бездарен съм дори в сравнение с чираците на един Да Винчи или Ботичели. Ала работя усърдно, уча непрестанно и един ден може би… — Той вдигна рамене. — Ала дори да не стана по-добър, дори ако никога не постигна великото вдъхновение, аз пак ще стигам на Бианка. Така, както тя винаги ще ми стига.
Санчия не отговори нищо на изповедта му и той кимна замислено.
— Това ти се вижда странно, нали? Да, аз знам твърде добре, че тя никога няма да бъде повече от дете — макар и в началото да хранех надежда, че ще порасне. — Той търсеше подходящите думи. — Тогава, когато дойде в Мандара, за мен Бианка беше най-прелестното, най-очарователното момиче в цяла Италия. Тя трогна сърцето ми и ме накара да повярвам, че около нас ще цъфти вечна пролет, когато сме заедно.