Пиеро се строполи до стола й на пода и облегна главата си на коляното й. Унесена в мислите си, тя галеше светлата му коса и се мъчеше да прокуди умората си.
Съвсем неочаквано я обзе паника. Ами ако този път не успее? Ами ако паметта й изневери? Като си пое дълбоко въздух, тя се опита да се успокои. Нямаше никаква причина този път паметта й да засече. От ранното си детство насам можеше да наизустява всичко, което й попаднеше пред очите, чак до най-малките подробности. Положително тази нейна способност сега, когато толкова се нуждаеше от нея, се е изгубила. Бог наистина невинаги е милостив, ала не можеше да бъде и чак толкова жесток, и да й отнеме тази дарба.
Тя затвори очите си и се опита да се отпусне. При това напрегна воля да върне спомена си.
И паметта и отново изплува.
Ненадейно видя пред себе си целия лист с всичките му произволни неточности. Славословя те, Света Мария, помисли си тя облекчено.
Отново дошла на себе си, тя грабна перото.
Втора глава
— Закъсня. — Каприно повлече Санчия към аркадите на площада. — Казах в два часа.
— Нямаше как — изрече Санчия, останала без дъх. — Една пакост ни отне време… едва преди час привършихме… и после трябваше да изчакам, докато Джовани тръгне за…
С нетърпеливо движение на ръката той я застави да млъкне.
— Там е. — Той посочи с глава гъмжащия от народ площад. — Едрият с виненочервеното кадифено наметало, който слуша в захлас разказвача на истории.
Погледът на Санчия проследи посоката, която показваше Каприно и се спря на мъжа, изправен пред една трибуна. Беше не просто висок, а истински исполин, мина й през ума. Непринуденото му държание издаваше самоувереност и намекваше за способността му да остава винаги господар на положението. Пипнеше ли я, навярно щеше да й счупи главата като черупката на орех. Е, тя беше твърде уморена, за да се тревожи сега от тази възможност. Над тридесет часа беше изкарала без сън. Навярно беше добре, че умората й пречеше прекалено много да се безпокои за съдбата си; не биваше да допуска страхът й да я направи неумела като предния ден. Слава Богу, великанът явно можеше да си позволи загубата на няколко дуката. Скъпите му дрехи показваха, че става дума за благородник или състоятелен търговец.
— Хайде! — Избута я Каприно към площада. — Сега!
Тя придърпа шала над лицето си и изтича към трибуната, от която Лука Брецал поднасяше своите истории и ги съпровождаше с лирата си. Много пъти вече беше слушала Лука и не го смяташе за особено талантлив. Предпочиташе Пико Фалконе, който беше в състояние напълно да омае публиката си. Това сега би й помогнало да се приближи толкова близо до великана, че посягането към кесията му да не се забележи.
Една дъждовна капка я улучи по тила. Тя погледна към небето, което ненадейно се беше забулило. О, не тъкмо сега! — помисли си отчаяно. Ако дъждът завалеше здравата, хората, които сега се тълпяха на площада, щяха да се разбягат и тя трябваше да върви след облечения в кадифе великан, докато успее някак си да облекчи кесията му.
Още една капка падна върху ръката й и боязливият й поглед се стрелна към едрия мъж. Вниманието му все още бе приковано към разказвача на истории, но един господ знае, колко щеше да продължава това. Тя ускори крачка и се шмугна в тълпата около трибуната.
Чесън, помисли си Лион, когато просташката миризма оскверни ноздрите му. Чесън, развалена риба и някаква още по-противна воня. Погледът му зашари над множеството, за да открие източника на тези зловония. Хората, които напираха около песнопоеца, бяха същите, които мигове преди това беше проучвал в старанието си да намери крадеца на Каприно. Само някаква мършава женица в бедняшки сиви одежди беше дошла току-що. Тя се отдели от края на тълпата и тръгна да прекоси площада. Миризмата се разсея с нейното изчезване и Лион пое дълбоко дъх. Dio, поне в това отношение щастието го покровителстваше. Не беше никакво удоволствие да стърчи в дъжда и да чака, докато майсторът крадец на Каприно проявява уменията си.
— Речено-сторено — промърмори ненадейно Лоренцо до рамото му. Беше наблюдавал от другия край на тълпата. — Такава ловка кражба не бях виждал през живота си.
— Какво, моля? — Лион сбърчи челото си. — Нямаше никак… — Той спря насред думата и погледна към пояса си. Кесията му беше изчезнала. Само отрязаните върви още висяха. — Боже Господи… — Погледът му трескаво обиколи площада. — Кой беше?
— Миловидната мадона, която приличаше на просякиня и вонеше като разложен труп. — Лоренцо посочи с кимване към аркадите. — Тя изчезна зад онази колона и се обзалагам, че там ще намериш и Каприно, който брои дукатите ти.