— Джовани още не се е върнал. — Тя я притегли забързано вътре в дюкяна. — Ама ти си вир-вода! Ще си навлечеш някоя простуда. Ела и пипни глътка вино да се сгрееш.
Санчия поклати отрицателно глава.
— Не сега. Непременно трябва да поспя. — Тя се затътри към килера и рухна на колене върху сламеника. Стенеща от умора, изпъна снага и притегли тънката завивка чак до брадичката си. — Събуди ме, ако дойде Джовани. Къде са Пиеро и Бартоломео?
— Джовани ги изпрати до винопродавницата за нова кана. — Елизабет се наведе и оправи завивката около мършавото тяло на Санчия. — Спи сега. Ще се погрижа Джовани да не те буди.
Очите на Санчия се затваряха така, сякаш клепачите й бяха от олово. Не беше в състояние да ги държи отворени ни секунда повече. Сега трябваше да поспи, пък било и за час, но вероятно щяха да бъдат само няколко скъпоценни мига. Знаеше, че Елизабет щеше да се опита да пази съня й, но момичето беше прекалено благо и безобидно, за да попречи на Джовани в деянието му. Ако майстор Рудолфо беше харесал работата й, по всяка вероятност Джовани щеше да донесе друга поръчка и щеше да настоява незабавно да започнат да я изпълняват.
А майстор Рудолфо със сигурност я е харесал, помисли си с гордост. Двамата с Бартоломео бяха свършили забележителна работа с екземпляра на Convivio. Наистина беше страхотно постижение…
— Не, не бива да я будите! За какво ви е притрябвала Санчия?
Отчаянието в гласа на Елизабет проникна през тежките облаци на съня й. Нещо става, помисли си замаяна. Наложи се да напрегне всичките си сили, за да отвори очи. Не, това беше прекалено трудно. В края на краищата съумя да се разсъни дотолкова, че втренчи очи в стоящия на входа мъж.
Светещи тъмни очи я разглеждаха с любопитство от едно лице, което беше твърдо като камък, сякаш статуята на Лоренцо ди Медичи на площада. Площадът! Внезапното стъписване прогони и последния сън от съзнанието й. Мигар това беше човекът от площада!
Тя се изправи като свещ, а сърцето й биеше до полуда. Масивната фигура на великана така запълваше входа, че нищожното килерче сякаш с всяка изминала секунда се смаляваше все повече и повече, като че ли мъжът по чудодеен начин му отнемаше големината. Като Зевс, който извлича сила от небосвода, за да мята светкавиците си на Земята, помисли тя смаяна.
Той се усмихваше, кипящ от прикрит гняв.
— Както виждам, ти ме позна. Струва ми се, че кражбата на моята кесия ни най-малко не обременява съвестта ти. Заспала си блажено като младенец в прегръдките на майка си. Винаги ли си дрямваш подир кражба?
Някъде зад широките рамене на исполина долови, че Елизабет едва диша. Санчия беше твърде изплашена, за да обели дори дума. Само го гледаше с ококорени очи.
Той сбърчи чело.
— Отговори ми!
— Аз… не… — Тя преглътна с мъка. — Ще наредите ли да ме затворят?
— Не е ли това участта, която заслужават всички крадци?
Елизабет хълцаше на пресекулки.
— Санчия, аз му казах, че не бива да влиза вътре. Аз му казах…
Мъжът не обръщаше внимание на Елизабет. Погледът му следеше от упор лицето на Санчия.
— Не ти ли е мястото в отпадната яма? — повтори той.
— Да, там хвърлят крадците. — Наложи си да издържи погледа му. — Но вашата кесия вече не е у мен, а ако наредите да ме затворят, никога няма да получите обратно златото си. Ще ми отсекат ръцете и… — Спря насред думата, тъй като ужасът стегна гърлото й. Кървавото видение стоеше ясно пред очите й и минаха няколко мига, докато си възвърна говора. — Ако ме оставите на свобода, ще намеря начин да ви изплатя обратно всичко до последния дукат. Обещавам ви го, благородни господарю.
— Обещание на една крадла.
— Аз винаги държа на думата си.
— Значи си крадла, но не и лъжкиня?
— Не че никога не лъжа — призна си тя откровено. — Но само когато трябва. Между другото, по-добре е да се излъже, отколкото да се случат по-лоши неща. Но на обещанията си държа.
— Не й прави нищо — хълцаше Елизабет. — Моля ви, не й правете нищо.
— Престани най-сетне да ревеш — нареди й той нетърпеливо през рамо. — Тя е човекът, който трябва да рони сълзи.
— Санчия никога не плаче — отговори Елизабет.
— Санчия какво? — Той се обърна към Санчия. — Как е цялото ти име?
— Само Санчия. — Тя овлажни устните си с език. — Нямам друго име.
Той се поклони подигравателно.
— Лионело Андреас, о, прочута крадло. Струва ми се, че ни е писано доста добре да се опознаем. Стани да те разгледам.
Тя събра сили и притисна плътно около себе си вълнения шал, за да прогони студените тръпки, които пронизваха тялото й.
— Ела насам.