Лион разглеждаше отново развалините на „Танцьора“ и каза със заекване:
— В момента не мога да ти предложа много. Онова, което притежавах в Мандара, е унищожено. Единствената ми собственост вече е корабостроителницата в Марсилия, която сигурно с години няма да ми носи никакви приходи. Мога да ти предложа само покрив над главата и оскъдна трапеза.
Санчия го погледна недоверчиво.
— Но, Лион, аз откакто съм се родила, не притежавам нищо. Повече от покрив над главата си не очаквам. Знаех, че животът, от който опитах в Мандара, никога няма да бъде мой живот.
— Ще бъде твой живот — каза Лион, обърна се и я изгледа от главата до петите. — Един прекрасен ден ще построя замък за теб, по-хубав от оня в Мандара, и ти ще властваш в него като кралица.
— Като Катерина ли? — Санчия поклати отрицателно глава. — Това не е животът, за който мечтая, а и не беше животът, за който тя е мечтала.
Болезнена сянка пробягна по лицето му, както всякога, когато си спомняше за смъртта на майка си.
— За какво мечтаеш в такъв случай?
— За работа, спокойствие… деца — каза Санчия с премрежен от сълзи поглед. — Да, за деца. Мечтая за малък син като Пиеро.
Лион докосна лицето й с нежни пръсти.
— Лоренцо е прав. Раните зарастват с времето, cara.
— При мен оздравяването вече е започнало. — С треперещи устни тя се помъчи да се усмихне. — Ще ми трябва време и ще останат белези, но всичко ще зарасне. Благодаря ти, че беше толкова мил с мен.
— Мил ли? — Той сбърчи чело. — Нима си мислиш, че мога да се отнасям лошо с теб след всичко, което направи?
— Не, исках само…
Той не я остави да довърши.
— През първите ни години ще имаш работа, колкото си искаш, а ако Бог пожелае, ще родиш и децата ни, но не мога да ти обещая мир. Аз въобще не съм миролюбив човечец. — Когато Санчия понечи да каже нещо, той сложи пръст на устните й. — И не виждам защо да не получиш замък. Ако не ти се нрави сама да го управляваш, ще възпитам някое от нашите деца така, че да поеме тази задача.
Тя разглеждаше изпитателно лицето му. И при него беше започнало оздравяването, но вероятно му беше още по-трудно, отколкото на нея. Лион имаше да оплаква не само смъртта на близките си, той беше загубил всичко, съградено през последните години, още си спомняше как възторжено и разказваше за интереса си към корабостроенето, за радостта, която му доставя то след един живот, изпълнен с воини и разрушение. За да зараснат раните му, трябваше сега отново да строи и то с широка ръка.
— Този план ми изглежда разумен. Приемам замъка. — Престори се, че се замисля. — И конюшни, пълни с расови коне и имение на село…
— Достатъчно. — Той се усмихна. — Ще трябва да ме дариш с много синове, които да работят в корабостроителницата, за да ти спечеля всички тези богатства.
Тя отвърна на усмивката му.
— Тъкмо това беше намерението ми. Един син, който да управлява замъка, друг, който да изследва непознати земи, трети за корабостроителницата. Мисля, че трябва да имаме поне пет деца, ако не те затруднява.
— Ах, Сеньор Андреас, каква чест… — Басала, чието тясно умно лице беше озарено от чистосърдечна усмивка, идваше към тях, навличайки пътьом своя велурен жакет. — Мога ли да ви изразя моите съболезнования за тежките загуби? Господ Бог напоследък не е много щедър към вас. Когато пратеникът ви донесе вестта за опожаряването на Мандара… — Той разтърси глава. — Какъв ужасен удар, господарю мой.
Лион кимна.
— Успяхте ли да се разплатите с донесената от Лоренцо сума?
Сега Басала кимна.
— Разбира се, сега не останаха много пари. — Той се колебаеше. — Решихте ли вече какво възнамерявате да правите тук? Не желая да ви притеснявам, ала еснафите настояват или да освободя хората им, или да им възложа нови поръчки.
— Нека поговорим за това по-късно. — Лион посочи с ръка Санчия. — Навярно си спомняте мадона Санчия. Както виждате, тя незабавно се нуждае от дрехи. Дали вашата любезна съпруга няма да има нещо за нея?
— Ако жена ми няма всичко необходимо, положително ще придума и съпругата на дърводелеца да помогнем на дамата.
— Това би било твърде великодушно от нейна страна — каза Санчия. — Доколкото знам, вашата съпруга ми услужи с две рокли, когато вдигнахме платна към Генуа. Съжалявам, че тогава бях твърде болна, за да й благодаря.
— За нея беше радост да ви помогне, а сеньор Андреас я възнагради пребогато. Той и даде три пъти повече дукати, отколкото струваха дрешките. — Басала разглеждаше изпитателно Санчия. — Мога ли да си позволя забележката, че изглеждате много по-здрава от тогава? Вие бяхте толкова бледа и изтощена, че вече ми се струваше, че няма да стигнете жива до Генуа. Оздравя ли ръката ви?