— Да, напълно. Само един пръст ще остане неподвижен.
— И все пак трябва да е било продължително и тежко заболяване, щом като хубавите ви коси са побелели. Същото се случи на една моя втора братовчедка, която се…
— Побелели ли?
— Дамата се нуждае от баня и малко отдих, а после ще трябва да хапне — намеси се Лион припряно. Вече беше хванал Санчия за ръката и я побутваше към къщичката. — Ако разрешите, майстор Басала.
— Ама разбира се, домът ми е на ваше разположение. Убеден съм, че жена ми вече грее вода за банята на сеньор Вазаро. — Корабостроителят ги поведе забързано към своя дом.
— Побелели ли? — попита Санчия напълно объркана. — Какво имаше предвид с тези думи?
— Няма никакво значение, cara. Правят те още по-хубава.
После влязоха в къщата, а Санчия се запозна с Лиза, жизнерадостната, енергична жена на корабостроителя. Едва когато Лиза Басала въведе Санчия в едно малко предверие към банята, а тя самата отново изчезна в кухнята, за да донесе още вода, стана ясно какво е искал да каже домакинът им.
Застанала пред овалното месингово огледало, Санчия разглеждаше учудено своето отражение. Лицето насреща беше същото — гладко, без бръчки лице на момиче, още ненавършило шестнадесет години. Онова, което се беше променило, бяха косите й. Една-единствена бяла къдрица се открояваше сред тъмните кестеняво червеникави, гладко сресани назад коси.
Значи Медуза все пак я беше белязала.
— Наистина, така си още по-хубава. — Лион стоеше в рамката на вратата.
— Защо не ми каза нищо?
— Ах, жените са малко особени, когато се касае за външността им. Не исках да те безпокоя. Още повече, че наистина не е важно.
Тя прокара длан по блестящия бял кичур.
— Още един белег.
— Не. — Той застана зад нея и притисна устните си към лявото й слепоочие. Стори го с онази безкрайна нежност, с която се отнасяше към нея, откакто дойде в съзнание във винарницата. — Това е орден за храброст. — С тези думи той излезе, а Санчия остана да разглежда толкова познатото и все пак ново лице в огледалото.
Когато два часа по-късно тя влезе в салона, Лион и Лоренцо се бяха вглъбиш в някакъв разговор, който тутакси прекъснаха, когато съзряха Санчия.
— Много ти отива този син цвят, но признавам, че варварската одежда някак ми липсва — отбеляза Лоренцо, надигайки се. — Тези рокли са просто предразсъдък.
— Басала и жена му скоро ще дойдат, а после ще закусим — каза Лион. — Изпратих го да преговаря вместо мен, а пък съпругата му отиде на пазара да ти поръча обувки.
Санчия пристъпи към двамата.
— Тези „преговори“ не засягат ли случайно заминаването ми с първия кораб за, Марсилия?
— И ако е така?
— Няма да отплувам. — Тя вдигна ръка, за да пресече протестите му. — Наистина ли ме смяташ за точкова глупава, че не разбирам какво си намислил? Ти искаш да ме пратиш на безопасно място, докато вие двамата поставяте клопка на Дамари. Трябва да съм сляпа и глуха, за да не забележа как крояхте планове шепнешком по пътя от Мандара до тук.
— Не желаехме да те безпокоим — каза Лион. — Та ти самата каза, че жадуваш най-сетне за спокойствие и мир.
— Ала не и преди да съм ги заслужила.
— Санта Мария, кой повече от теб е заслужил мир на този свят? След всичко, което ти се наложи да свършиш в Мандара, ти заслужи пълно спокойствие за цял живот.
— Не и докато Дамари е жив.
— Лоренцо и аз ще имаме грижата той…
— Не. — Санчия издържа невъзмутимо погледа му. — След Солинари просто исках да забравя какво ми причини Дамари, ала след случилото се в Мандара не може да има пито прошка, нито забрава.
— Санчия, не желая наново да те въвличам в борба с този вероломен злодей.
— В такъв случаи ще предприема нещо на своя глава — изрече тя с дива решителност. — Ти забравяш, че аз бях в Мандара. Спомените ще ме преследват цял живот. Трябва да има справедливост. Няма да намеря покой, ако престъпленията му останат ненаказани. Ясно ли ти е какво направи с Пиеро? Клетото дете беше едва на шест години и…
— Тихо, cara, ние знаем това. Знаем всичко.
— И Катерина. Тя не заслужаваше тази смърт. Нито една от жертвите не я заслужаваше. Трябва да има справедливост на този свят, а не на оня.
— Тя е права — измърмори ненадейно Лоренцо под носа си. — Тя има право на своя пай от отмъщението.
— И също тъй има право да се излага на опасности, така ли? Ти добре си спомняш какво се случи с нея в Солинари, а тогава още имахме дукати с лопата да ги ринеш, за да си проправяме пътя към целта. Сега можем да противопоставим на Дамари и неговите condotti само ума си.