На следващия ден той замина за Рим.
А на по-следващото утро Лион и Санчия отпътуваха към Флоренция.
Санчия изпитваше странно чувство, минавайки с коня през същите врати — порто Сан Фриано, откъдето преди месеци беше напуснала града. Но това съвсем не беше толкова отдавна, каза си тя поразена, след като ги пресметна на пръсти. Беше напуснала Флоренция през тези порти в началото на март, а сега беше едва началото на юли. А изглеждаше, сякаш е изминал цял човешки живот, откакто Лион престъпи прага на печатницата, за да отведе със себе си боязливото и потресено дете, каквото беше тя по онова време.
За онази Санчия тя мислеше сега като за някакъв друг човек, установи тъжно. Ала така е било някога.
— Много си мълчалива — каза Лион. — Да не си уморена?
Тревогата, която се усещаше във въпроса му, я раздразни. В началото прекалените му грижи и носеха сигурност и добро самочувствие, но междувременно си бе възвърнала силите и това опекунство й бе станало непоносимо.
— Мислех си колко много неща се случиха, откакто напуснах Флоренция. Та сега съм съвсем друг човек.
Той потръпна неволно.
— Кой не би се променил след изпитанията, които те сполетяха по моя вина.
— Но ти не си искал да стане така.
— Това не променя с нищо фактите. Вината е моя.
Санчия даде воля на недоволството си, като въздъхна дълбоко. Лион я глезеше прекалено, избягваше да я докосне, сякаш беше светица, а не жената, която желаеше — и всичко това беше от чувството му за вина.
— Един Господ знае какво щеше да ме сподели, ако не бях напуснала Флоренция — каза тя сподавено. — Можеше да бъде не по-малко лошо. На света няма място, което да предлага пълна безопасност.
— Ако не бях те взел със себе си, никога нямаше да срещнеш в живота си Дамари.
— Ала в живота ми вече съществуваше Каприно.
— Не е едно и също.
Dio, какъв своенравен човек! Очевидно той се нуждаеше от по-сериозни средства, за да се откаже от идеята си.
— Мислиш ли, че Джулия ще ни помогне?
— Скоро ще видим. Нейната casa е… — Той си пое дъх, сякаш беше получил удар в гръб.
Санчия го погледна изплашено.
— Какво има?
— О, нищо. Бях забравил как изглеждат тези порти. — Лион задържа коня си и впи овлажнели очи във великолепните бронзови врати на баптистерия35 към Флорентинската катедрала. — Портите към рая, сътворени от Гиберти. Когато баща ми посещаваше Лоренцо ди Медичи, той вземаше и нас с Марко във Флоренция. Аз трябваше да го придружавам в двореца, за да се уча да общувам с княжеските особи, а Марко можеше да прави каквото си иска и беше на седмото небе от радост. Творенията на Микелоци, книгите за изкуството на Алберти, прекрасните статуи и картини го опияняваха. — За момент Лион спря, за да превъзмогне вълнението си. — Но тези бронзови порти Марко обичаше повече от всичко. Понякога още пречи пукването на зората беше тук, за да съзерцава играта на първия слънчев лъч по релефите. Веднъж ми каза: „Лион, ако успея да сътворя нещо толкова хубаво като тези порти, бих се отказал от небето. Само ще седя пред тях и ще питам и разпитвам минувачите: Видяхте ли ги? Разгледахте ли ги наистина?“
Санчия, в чисто гърло сякаш беше заседнала буца, дишаше с усилие.
— Аз почти не ги забелязвах, а толкова често минавах покрай катедралата. За мене те бяха ежедневие.
— Марко не можеше да се насити на красивите неща. — Той разтърси глава. — Повечето от нас не забелязват онова, което е за тях ежедневие. Едва когато го загубим, оценяваме истинската му стойност.
— Колко вярно… — Санчия се чудеше как да го утеши, но съзнаваше, че каквото и да каже или стори, нямаше да смекчи дълбоката му тъга. — Ако обаче осъзнаем това, бихме могли да се поучим от него…
— Не е достатъчно. А и е твърде късно. — Той стисна юздите по-здраво. — Искам да го върна! Искам да върна всички, Санчия!
Тя замълча и само го поглеждаше с болезнена нежност.
Малко по-късно Лион изправи рамене и си наложи да се отпусне.
— Държа се като смахнат — каза той раздразнен. — Не съм вече дете, което да плаче по недостижимото. — Той я погледна. — Наскърбих те, нали?
— Мен ли? — стъписа се Санчия. Въпреки огромното си напрежение и дълбока меланхолия той беше разкрил чувствата си само за миг, преди отново да се разтревожи за нея. — Колко си тъжен, Лион.
— Глупости. Много съм добре. — Той пришпори коня си. — Да вървим. Casa на Джулия е през една улица.
Джулия Марцо вдигна подозрително поглед от тефтера със сметките, когато камериерката й въведе Лион и Санчия.
— Каква изненада да ви видя пак, Лион! Ако не ме лъже паметта, смятахте повече да не стъпвате тук. — Погледът и се премести върху Санчия. — А, вие още държите малката робиня при себе си. Е, достави ли ви тя радост?