— Но въпреки всичко вие разговаряхте с мен.
— Не давам пукната пара за живота си. Нямам жена, а пък синът ми е мъртъв. — Той прокара ръка по тила си. — Работя, връщам се вкъщи, спя. Нищо друго.
— В никакъв случай не възнамерявам да ви убивам.
Лекото натъртване върху думичката „ви“ от страна на Лоренцо предизвика искрица интерес в тъмните очи на Луиджи.
— Че кого тогава? Борджия ли?
— Двамата Борджии. — Лоренцо го гледаше усмихнато. — С ваша помощ. Не мислите ли, че това е план, който може да ви заинтересува?
— Възможно е — каза Луиджи, като продължаваше да е нащрек. — Ала как да се приближи човек до тях? Двамата постоянно са заобиколени от стражи.
— Не съм мислил непременно за нож между ребрата.
— В такъв случай значи отрова? Във Ватикана наистина няма опитвач на храната, но само защото просто няма никаква нужда от него. При приготвянето на ястията в готварницата постоянно присъства един от телохранителите, който също така придружава слугите в трапезарията.
— Хм, не знаех за това. Последното обстоятелство утежнява задачата ми.
— Утежнява ли я? — Луиджи прихна. — Телохранителят държи винаги всички под око. Не, това е съвсем изключено.
— Двамата Борджии ще умрат, преди да изтече един месец.
Луиджи понечи да възрази, но после се отказа и погледна Лоренцо изпитателно.
— Аз… аз ви вярвам.
— Ще ми помогнете ли?
Луиджи се колебаеше.
— Искате да постъпя отново на работа в готварницата на Ватикана?
Лоренцо кимна:
— Трябва да ме настаните там като помощник на готвача. Известно ми е, че откакто е дошъл от Романя, херцогът почти непрекъснато се храни с негово светейшество.
— Което ще рече, че сипаницата отново е избухнала и той не смее да си покаже носа навън. — Луиджи поклати глава със съмнение. — Вие не приличате на готварски чирак.
— В такъв случай трябва да ми помогнете да променя както подобава външния си вид.
Луиджи го подложи на критичен оглед.
— Може би ако не гледате толкова остро… Вашите очи…
— Погледът ми ще блуждае толкова, колкото кажете.
— И вие сте прекалено чист. Ръцете наистина трябва да са чисти, но малко мазнина и мръсотия по лицето и косите няма да е излишна. — Той се усмихна язвително. — И ще трябва да се откажете от къпането. Вие ухаете твърде приятно.
Лоренцо кимна подир грижливо обмисляне.
— Речено-сторено.
— Bellissima36! — извика Лион, когато Санчия отвори в отговор на почукването му.
— Поне вече не мириша на кон. — Тя направи малка гримаса.
— Помислих си, че днес ще искаш да видиш Елизабет и Бартоломео. А пък можем да вечеряме в таверната на площада. Сигурно ще е по-приятно, отколкото да се храним тук.
Настроението на Санчия видимо се оправи.
— Ах, наистина ли? Мислех да ги посетя двамата утре, но разбира се, бих предпочела да ги видя веднага.
— И те ще искат да те видят.
Усмивката й помръкна.
— Ще трябва да им разкажа за Пиеро.
— Вече бях при тях, за да ги подготвя за посещението ти. Казах им, че Пиеро умря.
Топлина обля сърцето и от неговия такт и съобразителност. Лион я хвана за ръката и я поведе по коридора.
— Ти достатъчно пати и препати. Дойде време аз да поема бедите ти.
Пак започна старата си песен, помисли тя угрижено. Отнасяше се към нея сякаш беше безпомощна като Бианка. Трябваше да предприеме нещо, за да сложи край на тази заблуда.
След срещата си с Елизабет и Бартоломео тя беше безкрайно благодарна, че може да се уповава на силата му.
— Какво ти става? — Лион угрижено я погледна, докато прекосяваха площада. — В компанията на младоженците изглеждаше щастлива, а сега… — Той търсеше подходящите думи. — … сега си толкова меланхолична.
— А, нищо ми няма. — Тя отчаяно се бореше със сълзите си. — Глупаво е от моя страна, но изведнъж се почувствах… самотна. Елизабет и Бартоломео са твърде заети с новия си живот и изглеждат щастливи. Те навярно вече не се нуждаят от мен, нали?
— Не искаше ли точно това?
— Да, определено. Казах ти, че съм глупава. — Тя ускори крачките си, вперила поглед право пред себе си. — Разбираш ли, сега изпитах чувството, че те са също така загубени за мен като Пиеро.
— Санчия… — Лион хвана ръката й по-здраво. — Ти не си сама, ти имаш мен.
Тя преглътна горчивия хап. Отново тази негова пресилена нежност и милост, сякаш я смяташе за тежко болна, която човек трябва да щади, докато събере отново силите си. Навярно в очите му наистина съм такава, помисли си тя отчаяна. Ами ако страстта му се беше изпарила, ако чувствата за вина и за отговорност я бяха изместили в душата му?