Внезапно осъзна, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Посоката й беше ясна.
— Точно така. Аз не съм сама. Имам теб и Лоренцо. — Тя закрачи по-бързо. — Не, не и Лоренцо. В момента никой не може да твърди, че Лоренцо е на негова страна. Като изключим теб. Мислиш ли, че е постигнал нещо в Рим? Не ми харесва как…
— Не става дума само за Елизабет и Бартоломео, ти се промени, откакто престъпихме прага на Джулия. Ако не желаеш повече да участваш в нашия план, кажи ми и аз ще измисля нещо друго, за да отмъстя.
— Но аз искам да участвам. Защо винаги си мислиш, че се страхувам? Не се боя от Дамари.
— От какво се боиш тогава?
— От нищо. — Тя се отскубна и затича. — И не съм гладна. Възнамерявам да се върна в casa и да си легна. Иди без мен в таверната.
— Трябва да хапнеш нещо. Не си слагала нито залък в устата си, откакто…
— Не съм гладна. — Сега тя тичаше още по-бързо, умело избягвайки минувачите — като някога, когато кръстосваше тези улици като крадла.
— Санчия!
Тя не обърна никакво внимание на вика на Лион и продължи да тича. Стъпките му отекнаха подире й по плочника, но той успя да я настигне едва по стълбището към втория етаж на casa.
Лион я сграбчи грубо и я обърна с лице към себе си.
— Какво, по дяволите, ти става? Да не би да си болна?
— Не, не съм болна. — Тя се отскубна и продължи да се изкачва. — Не съм слаба, нито страхлива. — Изтича по коридора към стаичката си. — И няма да се разпадна на парчета, ако ми се сопнеш или ми викнеш.
Отново я беше застигнал и я държеше здраво.
— Какво щастие, отсега нататък само ще ти викам. — Очите му блеснаха, когато я повлече към вратата на стаята й и я вкара вътре. — Не съм заслужил това, Санчия — Той захлопна вратата подпре си. — Знам, че състоянието ти е деликатно, но…
— Състоянието ми не е деликатно — изсъска тя през зъби. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Но сигурно искаш сам да си повярваш. За да можеш без угризение на съвестта да се забавляваш с Джулия…
— Не искам никаква Джулия! — извика той.
— Че защо не? Та ти ми каза, че нямало да ме докосваш, ако тя била наблизо.
— Това си беше една лъжа. Бях ядосан, защото събуди толкова чувства у мен.
— А сега събуждам у теб само съчувствие? И така защо да не искаш Джулия?
Ръцете му направиха жест, сякаш възнамеряваше да я удуши.
— Cristo, нима това е възнаграждението за моето търпение? Madre di Dio, дори във винарницата те желаех, когато беше безпомощна, смазана от нещастие и на ръба на безумието. И аз страдах и скърбях, ала тялото ми не преставаше да те иска. А ти ме пращаш при Джулия. — Той притегли Санчия властно към себе си. Ръцете й се плъзнаха по стегнатия му мускулест таз. — Толкова ти се сърдя, че ми идва да те удуша, но при все това те желая. — Той я притегли още по-плътно към себе си, така че тя усети неговата твърдост с плътта си. — Е, въздействаш ли ми, Санчия? — Без да й даде възможност да отговори, той я вдигна високо и я понесе към леглото. — Не искам никаква Джулия. Искам теб!
След като я хвърли в постелята, вдигна роклята й нагоре. Развърза кожените връзки на панталоните си и се провря бързо между бедрата й.
— Още ли смяташ, че само те съжалявам?
Той проникна дълбоко в нея и движеше разпалено хълбоците си, за да стигне колкото се може по-навътре.
С вик тя обгърна раменете му.
Той спря изведнъж.
— Заболя ли те? — Пръстите му уловиха теснината й, галеха я и я възбуждаха. — Твоя е вината. Какво има, заболя ли те?
— Не — прошепна тя. — Само че…
— Тогава ме поеми.
Наложи див, твърд, почти брутален ритъм. Главата й се мяташе насам-натам върху възглавницата, докато отчаяно се бореше да не закрещи, макар че наслаждението парализираше всеки мускул и нерв на тялото й. Опита се да му помогне, но трепереше прекалено силно. Виждаше като в унес как той тръпне, как диша с усилие и гърдите му се повдигат и спускат като след дълъг бяг.
Изпънал глава назад, той извика, сякаш го беше улучила стрела.
— Санчия, не мога вече да се сдържам…
— Тогава не го прави!
Собственото й наслаждение изригна като вулкан и се разля по тялото й, носещо избавление. Тя се отпусна и лежеше замаяна, останала без сили.
Минути по-късно усети как той пуска и грижливо оправя полите й, но все още беше твърде зашеметена, за да отвори очи. Нещо студено и металическо докосна устните й.
— Ето, пийни. Ще ти подейства добре.
Тя отвори очи и видя лицето му над себе си. Въпреки замайването си разбра, че й беше още сърдит. Надигна се на лакът и взе сребърната чаша.
— Точно от това имах нужда.
Той потръпна.
— Думите ти ме озлобиха.
— И аз така мисля. Не беше толкова нежен.