Тя направи колебливо стъпка към него, сетне още една.
— Стой там. — Той вдигна с отвратена гримаса ръка. — Ама ти никога ли не се къпеш?
— Напротив, къпя се, господарю мой. — Очите и просветваха ококорено от тясното й личице, когато поглеждаше към него. — Моля ви, благородни господарю, имайте ми доверие. Ще ви върна парите.
— На този свят се доверявам на твърде малко люде, а между тях няма крадци. — Погледът му я изследваше като под лупа, а изражението му помръкна. — Dio, та ти си само кожа и кости като изпосталяла от глад котка. Не те ли храни Балано?
Тя се втрещи.
— Вие познавате Джовани?
— Не, още нямам това удоволствие. Къде е той?
— Скоро ще се върне — завайка се Елизабет. — Не бихте ли могли да си тръгнете, преди да дойде?
— Елизабет… — Санчия си пое дълбоко въздух и се опита да бъде търпелива. — Защо не застанеш на вратата и не държиш под око улицата, докато разговарям с Негово превъзходителство?
— Да, Санчия. — Като хвърли неуверен поглед към Андреас, Елизабет избяга навън.
— Тя има ума на кокошка — заяви без заобикалки Лион. — О, боже, как мразя вайкащи се глупачки!
— Тя е едва на четиринадесет — защити я Санчия. — И не е глупава. Вие я изплашихте.
Погледът на Лион се съсредоточи върху нея.
— Ала не и теб.
Санчия кимна с глава.
— Напротив, мен също. — Тя преглътна с усилие. — Но какво ще ми помогне страхът. Вие вече казахте, че тръшкането и вайкането само вбесяват мъжете.
— Това от собствен опит ли го знаеш?
— Мъжете не понасят сълзи. Те ги правят нетърпеливи, така както е сега с вас, господарю. — Тя стоеше изправена пред него и го гледаше втренчено. — Какво мога да направя, за да не наредите да ме хвърлят в тъмницата?
— Че какво би могла да направиш? — попита той, обзет от любопитство.
— Всичко — прошепна тя. — Не мога да ги оставя сами. На този свят те си нямат никого, освен мен.
— Кои са тези „те“? — Думите му прозвучаха разсеяно, но той я разглеждаше с цялото си внимание. Кълна се във всички светии, безпътното момиче наистина изглежда като полужива от глад котка, помисли си Лионело с гняв. На вид Санчия бе само малко по-голяма от хлипащото хлапе в другия край на стаичката. Дребничка и с крехки кости като малка котка… и триъгълното й лице също приличаше на котешко с високите скули, маслинения цвят на кожата и малко косо разположените очи. И тези очи бяха много особени, кехлибаренозлатисти и изключително очарователни, макар и да поглеждаха боязливо в този момент. Кестенявите й коси бяха по-къси, отколкото на пажа му Николо. Сега те се спускаха покрай лицето на влажни къдрици. — За кого си толкова угрижена?
— За Пиеро и Бартоломео и Елизаб…
— Идва! — чуха се възбудените викове на Елизабет. — Санчия, направи нещо!
Санчия пребледня като платно.
— Моля ви, вървете си сега! Умолявам ви, господарю мой!
— Ти се боиш от този Джовани?
— Не заради себе си. Той има нужда от мен, затова сигурно само ще ме напердаши. Но ако много се разбеснее, може да ги изгони всичките, а това не бива да става. Не бих могла…
— Хиляди пъти моля за извинение, защото ви заставих да ме чакате, господарю — прогърмя гласът на Джовани още от пътната врата. — С какво мога да ви услужа?
Санчия гледаше Лион отчаяно и със затаен дъх. Лицето му бе съвсем безизразно, само очите опипваха, преценяваха.
В този миг Андреас се обърна рязко и изгледа Джовани.
— Сеньор Балано, аз съм Лионело Андреас и съм дошъл, за да ви направя едно предложение.
— Да не би да става дума за поръчка? — Джовани профуча като хала покрай Елизабет и пристъпи прага на работилницата. — Правя копия на ръка, а също и с печатане. Трудът ми е ценен в цяла Флоренция. — Джовани почти към печатарската преса. — Най-добрата машина в цяла Италия и аз…
— Не, нямам нужда от копия — прекъсна го Лион. — Нуждая се от още прислуга и дочух, че сте имали някаква робиня, която като че ли отговаря на изискванията ми. — Той отстъпи крачка встрани и посочи към Санчия, която стоеше вкаменена от ужас зад него. — Давам ви двадесет и пет дуката за нея.
— Санчия ли? — Налетите с кръв очи на Джовани се ококориха от почуда. — Вие искате да купите Санчия?
— Че защо не? Тя е млада и изглежда здрава и силна. Ще може още дълги години да превива гръб. Затова и предложението ми е толкова щедро. Вие без усилие ще си намерите друга в замяна.
— Двадесет и пет дуката? — повтори Джовани. — За Санчия?
— Спазарихме ли се? Имате ли под ръка нейните книжа?
— В шкафа ми са оттатък. Една сметка за майка й и за нея. — Ненадейно почудата на Джовани се преобрази в лукава хитрост. — Не, не е достатъчно. Нужна ми е в работилницата. Години ми трябваха, за да й предам печатарското изкуство. А сега искате да ми я отнемете само за двадесет и пет дуката.