— Трогателна любовна история. Тя събужда не само съчувствие, но и апетит. Сигурно сте били чудесен баща.
— А, с времето свикнах — отвърна сърдито Луиджи. — И лека-полека… дори започна да ми харесва.
Лоренцо му хвърли бърз поглед.
— На колко години беше юношата, когато го убиха?
— На седемнадесет. — Луиджи продължи да върви известно време мълчаливо. — Вчера разговарях със Симонедо за вас — каза той накрая.
— Ах, с най-прочутия майстор на кулинарното изкуство. И какво смята той за плана ми?
— Мисли, че не сте с всичкия си. Вие сновете насам-натам из готварницата като подплашен смок и не обелвате нито дума, рече той.
— Е, вие ме посъветвахте да не поглеждам никого. И тогава си рекох, че ще е най-добре, ако се преструвам още и на ням.
От страната на Луиджи се чу сумтене.
— Не сте ли съгласен с мен?
— Е, може да е така, тъй като езикът ви е отровен като жилото на скорпион. Симонедо казва, че сте твърде усърден. Той дори ми благодари, че съм ви препоръчал. А какво смятате за телохранителя, който надзирава приготвянето на ястията?
— Изключително зорко същество.
Луиджи кимна.
— Лараба има очите на ястреб. Самите Борджии достатъчно често са прибягвали към отровата, така че имат основателна причина да подберат човек с остър поглед за своята безопасност. За да сложите отрова в яденето и да останете незабелязан от Лараба, трябва да сте същински магьосник.
— Вярно е. — Лоренцо спря. Погледът му оглеждаше един висок, пищен храст, осеян с бледорозови цветове. — Нима не е прекрасно, Луиджи? Никак не бях сигурен, че ще намеря това великолепие тук, пред портите на Рим. В моя роден Неапол тези храсти се срещат твърде често, аз самият имам няколко в градината си. Ах, колко хубаво беше да се радвам на първите разпукнали се пъпки през пролетта… подай ми брадвата.
Лицето на Луиджи се навъси, когато даде на Лоренцо топора.
— Бих искал да знам защо тъкмо аз трябваше да влача сечивото.
— Най-разумното разрешение на въпроса. Вие имате телосложението на бик и разполагате със съответна физическа сила. Защо трябваше аз да играя ролята на мулето, когато вие сте далеч по-подходящ?
— И сега възнамерявате да вземете клони от този шубрак? Предупреждавам ви… няма да допусна да разсаждате издънки в малката ми градина. В нея има място само за моите билки.
— Луиджи, оскърбявате ме, като отказвате да разделите с мен вашето парче земя. — Лоренцо отсече ловко няколко дебели клона от храста. — Та кое е по-добро? Цъфтящо великолепие за очите или билки и треви за стомаха?
— Билки за стомаха. Вашите глупави цъфтящи клонаци нямат място в градината ми.
Когато Лоренцо върна брадвата на Луиджи, стори го с дълбока въздишка.
— Е, хайде, от мен да мине. — Той се наведе над отсечените клони. — Ще се наложи да им потърся друго приложение.
— Изпратих съобщението на Дамари — каза Джулия, когато Лион й отвори вратата. — Сантини ще отнесе моето послание. Каприно вече веднъж го беше пращал в Солинари. Дамари ще го познае и няма да се усъмни. — Тя се усмихна. — Сантини е една от придобивките, които ми донесе гибелта на Каприно. Той е сравнително надежден и заслужава доверие, стига да не му предложат прекалено много.
— А повече не може и да се очаква, нали? — попита Лион. — Подкуп или заплаха са еднакво подходящи за укрепване на разколебана преданост.
Усмивката на Джулия се стопи като сняг на припек.
— Какво ще рече това? Нима ме заплашвате?
— Само ако се окаже необходимо.
Погледът на Джулия се плъзна към Санчия, която все още лежеше в огромната постеля. Джулия прехапа устни.
— Виждам, че вече не ползвате втората стая.
— Да. Днес ще отидем при свещеника, тъй като смятаме да се изправим пред олтара преди края на седмицата.
— Брак ли? — Тя ококори очи. — Ще се жените за нея? Но защо… — Тя бързо овладя слисаното изражение на лицето си. — Ще постъпите така, както смятате за правилно. — С тези думи тя се обърна. — Щом като получа отговор от Дамари, ще ви се обадя.
— От клонки и вейки не се вижда подът — вайкаше се Луиджи. — Няма да ги събирам, добре да знаете.
— Скъпи мой Луиджи, знам прекрасно, че в тази мизерна дупка държите чисти само гърнетата и готварските си прибори. — Лоренцо изрязваше копиевидните листа на пъхнатия между коленете му клонак. — Безпорядъкът, който създавам, със сигурност не може особено да ви смущава.