— Не съм ви молил да наемате стая тук — не се предаваше Луиджи. — Марцо държеше къщата чиста. Когато се опитвах да му обясня, че това е нездравословно, той само се смееше и отвръщаше: „Татко, твоите изискани ястия ще развалят вкуса си, ако ги поръсите с прах. Ела, нека прекараме вечерта в миене и чистене“.
— И от смъртта на Марцо не сте правили нито едното, нито другото. — Лоренцо откъсна едно бледорозово цветче и се прицели с него в Луиджи, като го улучи по бузата. — Защо не си признаете, че в действителност се радвате на моята компания? Върху кого иначе щяхте да изливате лошото си настроение?
— Пет пари не давам за вашата компания. Че и защо ли? — Луиджи вдигна цветчето и го помириса. — Компанията на Марцо ми беше далеч по-скъпа. Та вие само унищожавате свещите ми, като четете по цели нощи изтънчените си книги, а ако разговаряте, то е само за да ме подигравате.
— Ала аз изяждам без остатък вашите изискани буламачи с почит, каквато не всеки божи ден ви се оказва.
— Това е вярно — трябваше да признае Луиджи. — Когато става дума за важните неща от живота, вие проявявате здрав разум. Сигурно заради това ви понасям.
— Сигурно. — Лоренцо пусна на пода оголения клон. — Подайте ми онзи клонак там, ако смея да помоля.
Луиджи му предаде клона през масата.
— От днес слагам край на разходките из гората. Щях да прекарам сутринта далеч по-добре.
— Знам, че беше голяма жертва от ваша страна.
— И за какво беше всичко това? — Луиджи се изправи и взе да събира клоните и вейките по земята. — За да има какво да дялкате. — Той отнесе наръч клони до огнището и ги хвърли върху камъните.
— Какво правите? — попита го Лоренцо.
— Съвсем определено няма да чистя подире ви — отвърна Луиджи. — Тази работа сам ще си я свършите. Мислех си само, че днес няма нужда да нося други цепеници за вечерния огън.
— Твърде практична мисъл. — Лоренцо впери поглед в клона между коленете си. — Ала на ваше място бих предпочел да не го правя.
— Че защо не?
— Ако подпалите тези клони, и двамата бързо-бързо ще хвърлим топа. — Лоренцо отново се зае с един обсипан с цветчета клон.
— Та ти трепериш. — Лион стисна ръката на Санчия, когато заизкачваха стъпалата към катедралата. — Няма причина да се боиш. — Той се усмихна. — След като си устояла на чумата, бракът едва ли ще ти се стори толкова страшен.
— Не става дума за страх. — Санчия овлажни устните си с език. — Не зная защо, но имам лошо предчувствие.
— Може би не си доволна от мене?
Тя поклати глава.
— Повече от доволна съм. Аз съм щастлива. Обичам те и винаги ще те обичам, caro.
Лион се наведе напред и помилва с устни слепоочията й.
— И аз винаги ще те обичам.
Когато влязоха в полумрака на катедралата, спря за миг.
— Почакай тук. Ще говоря със свещеника. — Той се поклони и тръгна бързо към вътрешността на катедралата.
Тя гледаше как се приближава към духовника, който се беше изправил пред олтара и ги разглеждаше с нескрито любопитство. Никога не бе дръзвала да мечтае, че ще срещне любов като неговата — толкова голяма и страстна. Защо все пак изтръпваше при мисълта, че ще свърже живота си с Лион?
Навярно беше чела твърде много истории за благородната рицарска любов и сега нейната й се виждаше прекалено земна и банална.
Сноп слънчеви лъчи проникна през пъстрите стъкла на високия прозорец и засия като дъга над главите на Лион и на свещеника, и одеждите му за литургия. Уханието на цветя, тамян и свещи се носеше под свода и на Санчия й се зави свят.
Лион се обърна към нея и й протегна ръката си.
Тя овладя треперенето си и тръгна към олтара.
Лион й се усмихваше и изведнъж я обзе чувство на лекота и радост, толкова лъчезарно, колкото светлината, която огряваше вътрешността на църквата. Просветлена и възвисена, Санчия повярва, че е част от светостта, която обгръщаше Лион и свещеника.
Боже милостиви, та всичко беше толкова просто! Защо не беше проумяла по-рано онова, което сега виждаше толкова ясно?
Както всичко в живота, любовта се състоеше от възходи и падения, от дълбока тишина и от тържествени звуци на тромпет. Болката и вълнението трябваше да съществуват… иначе как човек щеше да цени мигове като този.
Възвишеност.
Двадесета глава
— Защо сте избрали това място? — Дамари погледна подозрително Джулия. — Защо не вашата къща?
— Намираме се на безопасно разстояние от Флоренция, а пък и тази кръчма е много приятна. — Джулия обърна гръб на прозореца, от който дворът се виждаше като на тепсия. — Но вие сте повели цяла войска със себе си. Е, това влизаше в сметките ми.