Луиджи се наведе и вдигна един от по-дългите пръти, за да го разгледа захласнат.
— Що за храст е това, който наред с прелестните цветове носи смърт?
— Вид олеандър. — Лоренцо го погледна усмихнато. — Едно крайно полезно растение. В него всяка частица носи смърт. Едно-единствено листенце може да убие човек. Дори нектарът на тези „прелестни“ цветове може да вкара някого в гроба.
— И вие сте сигурен, че в месото ще проникне достатъчно отрова, за да ги убие?
— Не, но това е най-добрата от всички възможности. — Лоренцо вдигна чашата с вино към устните си и настойчиво погледна Луиджи. — Помните ли още какво ви казах?
— Че да не съм толкова тъп. Вие ми го повторихте сто пъти — отвърна Луиджи кисело. — Утре в ранни зори ще сложа клоните сред цепениците за готвене.
— А днес трябва да се погрижите коминът в магерницата да тегли добре, дори и ако се наложи сам да запретнете ръкави. Ако не го сторите, мога да свърша също като Негово Светейшество, защото аз ще въртя шиша.
— Но вие знаете, че най-често слугинята в готварницата върти шиша.
— Утре аз ще се нагърбя с това задължение. Измислете някакъв нов сос, с който трябва постоянно да се залива печеното и кажете на Симонедо, че не можете да поверите тази задача на слугинята. По такъв начин ще имате причина да държите и всички останали далеч от жаравата. Ще внимаваме да не би някой да вдиша пушека и да му се завие свят, преди печеното да е готово. Щом като набучат месото на шиша, вие ще напуснете готварницата под предлог, че не ви е добре. Аз пък ще офейкам, щом го отнесат в трапезарията и ще дойда тук. Бъдете готов незабавно да напуснете Рим.
— Нов сос не се измисля току-така за една нощ — обясни Луиджи, който се беше смразил от тези подробности. — Необходимо е страшно много време и безброй опити, докато се улучат съставките и най-доброто им съотношение. Който малко от малко отбира от изискана кухня, знае, че един сос не е…
— Това може да е вярно за обикновени готвачи, ала вие постоянно твърдяхте, че сте изключителен.
— Вие знаете, че съм изключителен.
— Докажете го тогава. Измислете някакъв нов сос до утре сутринта.
Луиджи го изгледа навъсено.
— Сигурно се смятате за много хитър. Е, аз отказвам да съгреша, като оскверня свое ястие. Ще убием Борджиите идната седмица.
Лоренцо поклати отрицателно глава.
— Известно е, че Чезаре иска да измъкне от баща си пари за нов военен поход. Идната седмица той навярно вече няма да е в Рим.
— Но аз не мога ей така просто да забъркам нещо… — Луиджи трескаво размишляваше. Жилите по слепоочията му се опънаха. — Мед… бих могъл да използвам мед с шипка канела…
Лоренцо се усмихна удовлетворен, облегна се лениво назад и изпъна крака.
— Защо Джулия е толкова любезна с мен? — попита Санчия и се обърна към Лион. — Разгледай тази рокля по-внимателно. Тя положително е сред най-хубави те в дрешника й, ала тя ми я подари и дори изпрати слугиня да я прекрои за мен. Не е ли странно?
— Очарователна рокля… особено ми допадат сините ленти върху елечето. Вероятно на Джулия не й отива бяло.
— О, тя изглежда възхитително във всяка дреха. И не смей да твърдиш, че не си го забелязал.
— Забелязвам само хубостта на собствената си жена, както подобава на един почтен съпруг. — В тъмните му очи просветнаха дяволити пламъчета. Но трябва да призная, че без дрехи си ми още по-скъпа. Възможно е гневът на Джулия да не е насочен към теб, а само към мен. — Той наклони глава и я огледа критично. — Санчия, наистина на теб има прекалено много дрехи. Свали тази рокля и ние ще…
Някой почука на вратата и прекъсна думите му. След миг Джулия влезе с един сребърен поднос, върху който бяха наредени три сребърни чаши. Тя се приближи усмихната към тях.
— Мадона Санчия, роклята ви стои приказно. На мен никога не ми е отивала толкова. — Тя остави таблата на масата и подаде на Санчия и Лион по една чаша. — В подземието открих онова вино от Мандара, което ми донесохте при последното си посещение. На вас то винаги ви се услаждаше повече и от най-прочутите флорентински вина. — Тя взе собствената си чаша. — Е, нека пием — каза тихо и усмивка озари хубавото й лице. — После ще ви кажа каква добра новина имам от Дамари.
Проклето огнище не теглеше добре!
Dio, само преди няколко минути пламъците весело и игриво извиваха езици, а сега кълба от дим се стелеха в готварницата!
Лоренцо обърна гръб на шиша, върху който се печеше намазаното е мед агне и си пое дълбоко дъх. Без да диша, той погледна нагоре в комина, за да разбере защо нямаше тяга.
— Какво става с агнето?
Лоренцо се извърна, Симонедо, майсторът готвач, стоеше зад него, нетърпелив и смръщен.