Лоренцо побърза да отклони поглед от комина и промърмори:
— Почти е готово. Само още няколко минути, но огнището…
— Какво има? Говори по-високо, глупако!
— Огнището тегли лошо.
— Ах, навярно пак някой гълъб. — Симонедо се обърна да си върви. — В комина има една чупка, в която от време на време се залутват птици. Утре някой коминочистач ще трябва да почисти там горе. Щом като се опече агнето, може да угасиш огъня.
Някакъв си гълъб, Света Дево!
С крива усмивка Лоренцо приседна пред огъня. С тялото си прегради пътя на дима към готварницата, като държеше лицето си извърнато и дишаше едва-едва.
Боже в небесата, ако пушеците продължаваха да преминават на кълбета в магерницата надвечер, освен агнето щеше да е готов и той.
Някой блъскаше настойчиво по вратата.
Когато Луиджи отвори, видя Лоренцо да стой на прага.
— Santa Maria, защо чукате? От онази първа вечер насам, когато нахално нахлухте в живота ми, вече не си давате труд да сте учтив. Къде бяхте? Трябваше да се върнете часове по-рано. Добре ли мина всичко? — Луиджи се усмихна криво. — Моят сос беше разкошен! Колко жалко, че херцогът и Негово светейшество не са имали повечко време, за да го оценят по достойнство. Изкушавах се да остана и да чуя възгласите им на възхищение. — Той прекъсна само за миг тирадата си. — Защо стоите така? Влезте де, за да ми опишете на чашка ароматизирано вино как Чезаре се е задушил от собственото си коварство. Мен ме посъветвахте да си обирам крушите, ала вие самият не сте устояли на изкушението и сте останали там. Точно според характера ви — да ми откажете удоволствието и да го запазите само за себе си.
— Не бях там.
— Че къде сте били тогава?
— Аз… аз се загубих.
— Загубили сте се? Как е възможно такова… — Луиджи протегна ненадейно ръка, за да дръпне Лоренцо вътре и да го разгледа на светлината на свещта. Онова, което видя, го накара да отвори уста ужасен. Челото на Лоренцо блестеше от пот, огромни, разширени зеници бяха погълнали сивото на очите му. — Какво се е случило?
— Някакъв си гълъб. Не е ли прелестно? Някакво си гълъбче… в огнището. За всичко бях помислил, но…
— Защо просто не си плюхте на петте или не загасихте огъня?
— Бяхме толкова близо до целта.
— Stupido, Jdiotto37. — Тъмните очи на Луиджи блестяха на светлината на свещта. — На мен ми набивахте в главата, че трябвало да офейкам, ако се случи нещо, а после постъпвате така. Имате мозък на говедо и разсъдък на обезглавена кокошка.
— Престанете да ме ругаете. — Лоренцо се олюля, очите му се изцъклиха. — Това не е държание… — коленете му се огънаха — за пред умиращ.
— Мадона Джулия Марцо ви очаква с една каруца пред портите, господарю.
Дамари беше обзет от неимоверна възбуда.
— Вече я очаквах. — Той се надигна и направи знак на слугата да се отдалечи. — Пуснете я да влезе.
— Тя е пристигнала с отряд войници.
— Какво?
— Каза, че и през ум не й минавало да мине беззащитна през вашите порти.
— Колко са придружителите й?
— Петнадесет.
Тази гадина беше по-хитра, отколкото предполагаше. Петнадесет мъжаги не представляваха заплаха за двореца, но може би щеше да му се наложи да я пусне безпрепятствено да се върне във Флоренция.
Дамари изруга полугласно, излезе от двореца и тръгна към портите. Погледът му бе привлечен от горящите факли, които държаха в ръцете си въоръжените придружители на Джулия.
Под портите той се спря и извика:
— Носите ли със себе си обещаното?
Джулия Марцо, която яздеше край талигата, излезе напред. Заревото на факлите падна върху лицето й. Дамари забеляза, че тя се усмихва.
— Отзад в каруцата. Убедете се сам.
— Ей сега ще го сторя. Кажете на хората си да се дръпнат от там. — Той се обърна към своите стражи. — Отворете портите. Четирима от вас да ме заобиколят, докато се намирам отвън.
Миг след това той коленичи в сеното и разгледа Лионело Андреас и Санчия. Двамата изглеждаха потънали в дълбок сън, но все пак… трябваше да се убеди сам.
Дамари замахна с всички сили и удари оглушителна плесница на Санчия.
Тя не помръдна.
— Е, достатъчно ли е? — Джулия насочи коня си по-близо към каруцата. — Моите прахчета никога не ме подвеждат. Така, а сега парите.
— Елате с мен и ги вземете. — Той се усмихна. — На вашите наемници, разбира се, не мога да разреша да ви придружават.
— В такъв случай аз пък не мога да разреша да вземете стоката със себе си. — Лицето й доби решителен израз. — Страшно много усилия ми струваше да ги докарам тук, а сега вие ме ядосвате с врели-некипели. Може би е най-добре да върна двамата обратно във Флоренция. Сигурно Лион толкова много жадува за мъст, че ще ми даде повече от петстотин дуката.