— Стига приказки — обади се Лион, изгарящ от нетърпение. На водача на наемниците той подвикна: — Вържете стражите и завладейте двореца. — Сетне се обърна към Дамари: — А пък вие ще ни придружите до съкровищницата, за да се полюбувате отстрани как изнасяме скъпоценностите ви.
Един час по-късно, след като дворецът бе овладян, върху каруцата бяха натрупани в безпорядък картини, ракли с дукати, сандъци с накити и сервизи от чисто злато.
Дамари гледаше като вкаменен как отнасяха един след друг скъпоценните предмети.
— Няма да им се радвате дълго. Ще си върна всичко обратно. Така както си взех „Вихрения танцьор“. — Усмивката му излъчваше озлобление и злорадство. — Вашият „Танцьор“ ви се изплъзна завинаги, Андреас. Той се намира в частната съкровищница на папата и ще остане там.
— Не съм чак толкова сигурен в това. „Завинаги“ означава дълго време, а това ще рече, че „Вихреният танцьор“ ще се върне отново в моя род… все някога.
— Ха! Той завинаги е загубен. Ще видите.
— Да, възможно е, но вие няма да видите — каза троснато Санчия. — Съблечете се.
Дамари се обърна сепнат към нея.
— Какво?
Тя размаха факлата.
— Дрехите. Съблечете ги. Всичките.
— Няма да го направя!
Санчия пристъпи крачка към него.
— В такъв случай нека проверим дали вашето предопределение ще предпази кожата ви от изгаряния. — Тя приближи пламъка опасно близо до лицето му.
Когато отскочи назад, той усети меча на Лион в гърба си.
— Развратница! — Острието проникна през жакета и ризата на Дамари. Проряза го болка. Сега вече започна да се съблича… Една след друга смъкваше дрехите си в ритъм с изричаните проклятия. Накрая застана гол-голеничък между двамата.
— Занесете една факла на северния вход на лабиринта! — извика Лион през рамо.
Дамари видя, че един от заетите с товаренето на богатствата наемници взе факлата от свой другар и изтича към края на лабиринта.
— Така — каза Лион тихо. — Сега вътре, Дамари. Вярвам, че смъртта в лабиринта ще ви е по вкуса. Ако правилно си спомням, това е мястото, към което проявявате особено предпочитание.
— Възнамерявате да ме преследвате из лабиринта?
— Не. — Лион поклати глава. — Ще оставим това на пламъците. Миналия месец валя твърде малко дъжд. Живият плет сигурно ще гори като прахан… и огънят ще се разпространи твърде бързо. След няколко минути северният вход ще е в пламъци. — Той посочи към пролуката пред тях. — Щом влезете, ще подпалим този край на лабиринта.
— В случай че вляза.
— Това зависи от вас. Мечът или лабиринтът. Не ви ли звучи познато? Признавам, бих предпочел да изберете лабиринта. В това би имало известна справедливост. — Нищо не трепваше по лицето на Лион. — Ще наблюдавам с наслада как горите, тъй като и Мандара гореше.
— Навярно пламъците ще ви пощадят — каза Санчия язвително. — Както вие пощадихте хората на Мандара, както пощадихте клетата Лорета.
— Пламъците ще ме пощадят. Навярно си мислите, че сте ме надвили? — Дамари поклати глава. После се обърна и тръгна към входа. — Ще ви надживея всичките, за да ви видя мъртви.
Едва беше пристъпил в лабиринта, когато се разнесе дим и той чу зад се бе си пращенето на огъня в храсталака. Тази пачавра и Андреас не губеха нито секунда. Дамари видя как пред него небето се озари в червено. Северният вход гореше. Инстинктивно побягна, тръните се забиваха в голото му тяло, когато закачаше живия плет. Щеше да се изплъзне. Трябваше да се изплъзне. Неговото предопределение щеше да се изпълни. Тези дръвници бяха забравили, че освен входовете, които бяха подпалили, съществуваше още един път за бягство. Живият плет в западния край, през който Андреас и брат му бяха изсекли отвор, още не беше възстановен. Можеше да се провре през дупката и после вън да се скрие в шубраците, докато враговете му се оттеглят.
Задъхваше се мъчително. Проклетият дим ставаше все по-гъст и лютив, така че очите му сълзяха и горяха.
Слава Богу, дупката в живия плет беше наблизо!
Затича се по-бързо и се провря отчаяно през пролуката. От пресъхналото му гърло се изтръгна вик, когато тръните се забиха в краката, задника и слабините му. Щеше да ги избие всичките! Тъпкано щяха да му върнат за този позор!
— Стой, Дамари!
Той се озърна и замръзна на място. Убожданията на тръните и драскането на клоните… забрави всичко.