Санчия стоеше с факла в ръката пред отвора на живия плел. Тя поклати сериозно глава.
— Трябва да има справедливост. — Тя подпали клоните около дупката. — За Пиеро. — Възпламени лявата страна. — За Бианка. — Последва дясната страна. — За Марко. — Накрая подпали клоните най-отдолу. — За Катерина.
— Не! — чу собствения си вик Дамари, когато, гонен от пламъците, запълзя заднешком обратно в дупката.
Онова дяволско момиче стоеше отвъд огнената стена — бяло и крехко като камея.
— Остана едно нещо — каза тя тихо. Санчия хвърли факлата насред отвора. — За Мандара.
Живият плет лумна до небето като непреодолима огнена преграда. Пред Дамари се издигаше една пламтяща стена.
Загубен съм, помисли си той с помътнял разум. Не, това не можеше да бъде истина. Избяга от горящия жив плет и намери спасение на пътеката. Затича се по нея, което ставаше все по-трудно, тъй като димът му пречеше да вижда.
— Трябва да има изход. — Забеляза, че изкрещя думите с всички сили.
Сега вече беше заобиколен отвсякъде от горящи стени, а огънят приближаваше все по-близо и по-близо. Зави зад ъгъла.
Отново стена от лумнали пламъци!
Колкото и бързо да бягаше, огънят го настигаше. Пламъците лизнаха с горещите си езици голия му гръб. Предсмъртният страх го накара да завие като куче… кожата му се възпламени светкавично като въз сухия плет.
Не, не можеше да бъде. Той имаше предопределение…
Лоренцо отвори очи. Когато съзря над себе си намръщената физиономия на Луиджи, преглътна с мъка и овлажни напуканите си устни.
— Предполагам, че все още съм на този грешен свят, тъй като вие никак не приличате на ангел небесен.
— А защо си въобразявате, че небето ви е в кърпа вързано?
— Защото убих два архидемона.
Луиджи поклати глава.
Лоренцо изкриви лице в болезнена гримаса.
— Не са ли умрели?
— О, не сте се провалили напълно. Папата може всеки миг да се пресели в отвъдното. Вчера трябва да е взел последното си миро. — Луиджи поднесе чаша е вино към устните на Лоренцо. — А пък Чезаре навярно ще трябва още да почака. Прислугата му разправя, че не бил ял от агнето толкова много като баща си, но лежал сериозно болен, в лечебницата на Борджиите.
— Колко време мина оттогава?
— Бяхте в безсъзнание пет дни.
— И все още сме във вашия дом? — Погледът на Лоренцо търсеше лицето на Луиджи. — Нали ви казах да напуснете по най-бързия начин Рим.
— А защо трябваше да последвам съвета на човек, който е достатъчно тъп и загубен, че да се отрови сам?
— И сте останали, за да се грижите за мен?
— Останах, защото нямаше нужда да бягам. Тези глупаци вярват, че папата и неговият син са станали жертва на причиненото от лошия въздух заболяване, което връхлетя половината Рим. — Той се усмихна криво. — Та нали ви бях казал, че през лятото тук не е най-здравословното място.
Лоренцо се засмя отпаднало.
— И никой ли не намира за странно, че и двамата са се разболели в един и същи ден?
— Шепа люде шушукат нещо за отрова, но имат предвид банкета, в който са участвали Александър и херцогът на пети август в лозята на кардинал Адриано Корнето. Носят се слухове, че в действителност Борджиите възнамерявали да отровят Корнето, но съдовете за пиене били подменени. А Корнето — сякаш по поръчка — също е болен.
— Боже милостиви, този слух е точно толкова глупав, колкото и другият. Никога не ми се е удавало да забъркам отрова, чието действие да настъпи едва след две седмици. — Лоренцо се замисли, преценяващ предимствата на подобно вещество. — Ала би било предизвикателство да се изнамери нещо такова. Тъй като Чезаре е все още сред живите, може би трябва да помисля.
— Помислете по-добре как да заспите отново, за да възстановите силите си.
— Ах, вие сте загрижен за мен?
— Дали ще живеете, или ще умрете, ми е все едно. — Луиджи му наля още една глътка вино и накрая изтри устните на Лоренцо с една удивително чиста кърпа. — Че защо да ме е грижа? Дойде ми до гуша да чистя повърнатото от вас и да слушам стоновете ни. Коя е впрочем Катерина?
Лоренцо не отговори.
— Спестявате си отговора. Не че бих искал да науча нещо повече за вас. — Луиджи остави чашата върху пола и се изправи. — Продължавайте да спите, а ако пак повърнете, ще си го почистите сам.
— Луиджи.
Той го погледна.
— Аз… аз ви благодаря.
Луиджи извърна бързо погледа си.
— Човек по-лесно ще се отърве от вас, ако сам изчезнете вдън земята и не чакате да изхвърля вонящия ви труп от къщата.
— Никога ли не съм споменавал колко ми е приятно да слушам нежните ви думи? Същински мехлем за душата. — Лоренцо затвори очи и се обърна на хълбок. — Сега ще дремна няколко часа. После ме събудете. Трябва да свърша още нещо.