— Въобще нищо не може да свършите. Немощен сте като полумъртво от глад котенце, което мяука за цицките на майка си.
— Срам и позор! — Лоренцо продължаваше да лежи със затворени очи. — Ако не мога да се справя сам със задачата, ще трябва да ми помогнете. Събудете ме…
— По-високо фенера! Тази уличка е тъмна като комин на огнище. Нима искате да цопна в Тибър и да се удавя? — Луиджи се хвана още по-здраво за стройното тяло на Лоренцо. — Но си знам, че не се боите от нищо. Вие ще изплувате над водата. Неслучайно разправят, че дявол дявола закриля.
— Скъпи мой Луиджи, вече е достатъчно унижение, дето трябва да ме влачите със себе си като кърмаче, спестете ми поне обидите. Далече ли сме още от Ватикана?
— Ей сегичка ще стигнем — дишаше на пресекулки Луиджи. — А пък вие тежите повече от кърмаче. По-скоро сте като пълнен глиган или като някоя телешка половина, преди да я набучат на шиша и…
— Стига. — Гласът на Лоренцо беше измъчен. — Ясно ми е като бял ден, че вместо да ми съчувствате, вие злорадствате, но поне престанете да ме сравнявате с вашите ястия. — Той се опита да проникне с поглед в стелещия се пред него мрак, но успя да види само топлите изпарения, вдигащи се от реката. — Ако се държите така, ще продължа сам и ще ви лиша от мимолетното чувство на превъзходство.
— И ще се строполите като чувал с картофи на земята, както при опита да станете от постелята — изръмжа Луиджи.
— Мога да вървя. — Той спря, когато дочу презрителното изпръхтяване на Луиджи и призна малко по-тихо: — Малко. Тепърва трябва да свикна с мисълта, че крайниците ми са като тесто. Сигурно ще съумеете да оцените по достойнство това сравне… а ето че стигнахме.
Луиджи спря.
— Непрогледен мрак. В този късен час нямаме никаква работа тук. Швейцарските гвардейци ще ни пръснат черепите с алебардите си като презрели дини. Позволете да ви отнеса обратно вкъщи.
— След като се наложи да изтърпя обидите ви ли? Разбира се, ще продължим. — Лоренцо направи пауза. — Или по-скоро аз ще продължа. Впрочем, не вярвам, че положението е толкова опасно, колкото ни се струна, но ние може спокойно да ме оставите, а аз ще отида сам.
Проклинайки, Луиджи се насочи към портите.
— Мозъкът ви е колкото на вироглав паун. Папата може да лежи на смъртния си одър, но все още е папа.
Ватикана ще се охранява по-строго от всеки друг дворец из цяла Италия, а пък стражите на Чезаре са направили здрав кордон около своя господар, докато той предана Богу дух. В момента няма никаква възможност да се приближите до него и да го убиете.
— Знам добре, че не мога да го убия. Трябва да изчакаме друга подходяща възможност. Не това е причината за нашето идване.
— Вси светии в небесата… какво тогава търсим тук?
— Папата притежава нещо, което бих искал да взема, а сега е най-удобният момент да грабна предмета от съкровищницата му.
— Вие сте замислили грабеж с взлом в папската съкровищница? — Луиджи поклати недоумяващо глава. — Не си давате сметка колко е трудно това.
— Изобщо няма да е трудно, ако действаме благоразумно. — Лоренцо впери поглед в мрака, който цареше в двора на двореца. — И моментът е страшно подходящ. Къде са швейцарските гвардейци, Луиджи? Къде са многобройните войски, които пазят Негово светейшество?
Погледът на Луиджи се зарея из празния двор.
— Ама аз не знаех…
— Точно това очаквах: суматоха, размирица и безпорядък. След сгромолясването на една голяма къща остават само хаос и страхотии. Отведете ме към портите на Борджия.
— Към частните покои?
— Най-напред трябва да узнаем дали папата е мъртъв. Чезаре никога не би пристъпил към действие, докато съществува и най-малката възможност баща му да е още жив.
— Чезаре лежи болен на легло и е почти толкова слаб, колкото и вие.
— И все пак аз съм тук. Нима вярвате, че херцогът е по-малко решителен от мен? А дори той самият да не е тук, неговите довереници ще обсадят папските покои като лешояди.
Луиджи не преставаше да кълне и проклина, когато се отправи към портите на Борджия. Едва бяха прекрачили прага към папските частни покои, когато дочуха силен грохот и възбуден смях.
— Ако се съди по всеобщото веселие, може да се заключи, че Александър е мъртъв — отбеляза Лоренцо. — Сложете ме да седна върху този стол и вижте какво може да се научи от клетите хорица, които обслужват Негово светейшество. Със сигурност мъката ги е лишила от разсъдъка им, иначе нямаше да тържествуват, вместо да плачат.
Луиджи го сложи да седне на високия, постлан с възглавници стол, който му беше посочил Лоренцо.