Dio, подът се люлееше под нозете му! С всяка крачка силите му се стопяваха, а когато стигна до вратата към съкровищницата, крайниците му трепереха като лист.
— Някъде тук трябва да е. Негова милост изрично настоява да му го занесем. — Огромен мъжага местеше насам-натам ракли, пълни с ценни предмети и накити, в другия край на помещението. — Продължавайте да търсите. То представлява едно невзрачно махагоново ковчеже.
Корела, помисли си Лоренцо, когато видя навъсеното лице на убиеца от засада. Изпита огромно облекчение, че не различава добре нито чертите на Корела, нито на двамата гвардейци. Само няколко мъждукащи свещи озаряваха огромното помещение, а щом той не виждаше добре Корела и неговите, хора, то с пълна сила трябваше да важи и обратното.
Той се притисна по-плътно в сянката отляво на вратата, приведен, сякаш търсеше като останалите гвардейци между раклите и сандъчетата. При това така му се зави свят, че се облегна на грамадна ракла, докато погледът му отново се избистри.
— Ей го там! — Корела сочеше ковчежето от махагон, което се подаваше зад висока пет стъпки златна ваза с релефно изображение на Тайната вечеря. — Вземете го!
Когато Лоренцо се изправи и изтича към указаното място, един набит гвардеец се втурна от противоположния ъгъл на помещението.
Света Дева Мария, мина през главата на Лоренцо. Едва местя крака, а трябва да се надбягвам с разни гвардейци!
Лоренцо пристигна пръв на мястото, грабна ковчежето, обърна се и понечи да тръгне към вратата.
— Почакай!
Лоренцо се смрази. Гърбът му остана обърнат към Корела.
— Сигурно можем да сипем още малко от тези монети в ковчежето. Колкото повече, толкова по-добре. Отвори го и виж дали има още място.
Лоренцо постави сандъчето на пода, отвори ключалката и вдигна капака. Смарагдовите очи на „Вихрения танцьор“ му намигнаха, като че ли намираха опасното му положение за крайно забавно.
— Няма повече място — изрече той дрезгаво. Притвори капака и с треперещи пръсти щракна ключалката.
После вдигна високо ковчежето и тръгна с неуверени стъпки към вратата.
— Толкова ли е тежък? Само да не го изтървеш, иначе ще ти отрежа coglios, stupido.
— Тежи — изпъшка Лоренцо и премина с олюляване през вратата. Пот изби по челото му, усещаше страхотно гадене. Няколкото крачки до завоя на коридора му изглеждаха като цяла миля.
Нямаше да успее.
Не можеше повече.
Успя!
Две ръце го притеглиха зад ъгъла, поеха ковчежето от ръцете му.
— Santa Maria, какво вироглавство. — Луиджи взе сандъчето под лявата си мишница, а с дясната си ръка улови Лоренцо през кръста. — Защо не се отказахте? — Той го подкрепяше, докато вървяха по коридора. — Сторихте го, за да направите живота ми още по-непоносим, отколкото и без друго вече е, нали?
— Казахте, че ще си тръгнете.
— Но се сетих, че не бързам за никъде. След като влачих разнебитените ви кости из Рим, трябваше да си поема дъх.
— Разбирам. — Лоренцо се усмихна. — Какво щастие за мен. Може ли да разхлабите малко прегръдката си? Наистина ще ми строшите ребрата. От детството ми в Неапол никой мъж не ме е стискал така. Сигурен ли сте, че зад това не се крие някаква романтична наклонност към мъжкия пол?
— За тази обида на честта ми заслужавате да ви пусна, за да се строполите безпомощно в краката ми. — Той побърза да прибави. — И щях да го сторя, ако не трябваше пак да ви изправям на крака. Ако ви оставя да лежите тук, някой ще си спомни, че съм ви препоръчал в папската готварница и ще свърша дните си в тъмницата при падналите ангели. Какво ще възразите, малко ме е грижа.
— Положително. — Влажният нощен въздух облъхна приятно лицето на Лоренцо. И когато дворецът остана далеч зад тях, той си пое дълбоко дъх. — Никога не бих допуснал нищо друго.
— В такъв случай добре. — Силната ръка на Луиджи хвана още по-здраво Лоренцо. — Човек трябва да е кръгъл глупак, за да се тревожи за съдбата на някакъв побъркан, който заради кражба от папската съкровищница рискува Корела да му извие врата. Какво съдържа това сандъче, та се изложихте на толкова опасности, за да го вземете?
Лоренцо видя спокойните проблясващи води на Тибър пред себе си. Усети безкрайно облекчение, защото зад гърба им не се чуваха припрени стъпки на преследвачи. Per dio, бяха успели!
— В сандъчето има един подарък. Един много специален подарък за един много добър приятел.
Двадесет и първа глава
Пиза
15 декември 1503 година
— Вярваш ли още, че ще дойде? — Санчия се наведе над перилото. Погледът й зорко оглеждаше тълпата на кея. — Никъде не го виждам, а скоро ще отплуваме.