Лион притегли с обич качулката на лаврово зеленото наметало върху лъскавите плитки на Санчия. — Лоренцо винаги държи на обещанията си. Ще дойде.
— Но ако… ах, ето го там! — Тя посочи към добре познатата елегантна фигура, която ловко си пробиваше път през множеството. — Изглежда добре! Вече се боях, че още не е оздравял напълно.
— Напоследък си склонна да се тревожиш за всичко — каза Лион замислено. — Още преди месеци ни писа, че е съвсем здрав и читав.
— Защо тогава е останал в Рим? Александър е мъртъв, а пък до Чезаре Борджия не можеше да се добере, тъй като херцогът е удвоил броя на телохранителите си. Мислех си, че е болен и не желае да ни безпокои… гледай, той носи нещо. — Санчия ококори очи, когато разпозна махагоновото сандъче. — Боже милостиви, та това е…
— „Вихреният танцьор“ — Лицето на Лион се озари от радост. — Santa Maria, той носи „Танцьора“ със себе си!
Болка прониза Санчия, когато я връхлетяха спомените. Тъмницата в Солинари, сериозните учудени очи на Пиеро, когато разглеждаше статуйката в салона, погледът на Пегас проблясващ, Катерина и тя, когато оплакваха мъртвите, Дамари, привързващ здраво „Вихрения танцьор“ към седлото си. Тя стисна перилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите и побеляха.
— Как, по дяволите, е успял? — Лион се обърна към нея и забеляза изражението на лицето и. — Какво ти е? Пак ли ти е лошо?
— Не. — Тя се помъчи да се усмихне. — Толкова много спомени са свързани с него. Мандара…
Лион обхвана ръката й върху перилото.
— Мандара е мъртва. Започваме нов живот, cara. Спомените ще избледнеят.
— Dio, над четири месена сте женени и все още си гугукате като две гълъбчета и се държите за ръце!
Двамата видяха Лоренцо да се изкачва по корабната стълба.
— Тръпки ме побиват. — Той тръгна усмихнат към тях. — Или, както моят приятел Луиджи би казал, идва ми да плюя и храча.
— Добре ли сте? — попита Санчия.
Лоренцо остави ковчежето с „Вихрения танцьор“ на палубата.
— Много добре. — Потърси с очи лицето й. — А пък ти, моя скъпа Санчия, ти направо си разцъфтяла.
— Бог ме дари със своята благодат — обясни тя.
— Ах, това е добре… значи обновление на рода. — Той се обърна към Лион. — Това тук е подарък за теб.
— Да, виждам. — Лион го потупа по рамото. — Madre di Dio, как успя да се докопаш до него?
— В нощта, когато умря Александър, се промъкнах във Ватикана. — Лоренцо направи гримаса. — По-скоро Луиджи ме отнесе на ръце в двореца, тъй като още бях много слаб. Микелото Корела поиска ключовете за личната съкровищница на папата, докато Александър береше душа. Корела офейка със сто хиляди дуката, както и с баснословно състояние в злато и благородни камъни. Той отнесе всичко на своя повелител, който беше твърде болен, за да му прави компания в грабежа. Аз пък взех „Вихрения танцьор“, докато Корела трупаше златото, което мъжагите му изнасяха навън. — Около устните на Лоренцо се очерта доволна усмивка. — До ушите ми стигна, че Чезаре вилнял и беснял, след като Корела се върнал без „Вихрения танцьор“.
— Нищо чудно — каза Лион. — Чезаре се нуждае твърде спешно от всички тези скъпоценности, откакто папската река от дукати за походите пресъхна. Той изглежда дотолкова отчаяно се бори за властта си, че дори започнал преговори с новия папа Юлий.
Лоренцо кимна утвърдително.
— Забелязвам началото на неговото сгромолясване. Сигурно ти е известно, че Юлий държи под стража Чезаре, докато даде на пълководците си паролата, с която те да предадат крепостите на Борджия в Романя.
— Ще го стори ли?
— Само въпрос на време. Но това не значи, че Борджия е победен. Той е блестящ ум с желязна сила на волята. За да се строши желязото, са необходими огромни усилия, но аз разполагам с време да направя неговата гибел окончателна. — След кратка пауза той каза: — Дошъл съм, за да се сбогуваме.
Лион се вкамени.
— Бяхме се уговорили, че ще дойдеш с нас. Нима си променил намеренията си?
— Чезаре Борджия е още жив.
— Ала ти самият току-що каза, че губел власт и влияние.
— Но гибелта му не е сигурна. Трябва да се погрижа тя да стане неизбежна. — Лоренцо срещна погледа на Лион. — Смъртта на Дамари беше прекалено лека.
— Уверявам те, че той самият не би бил на това мнение.
— Дамари не можа да води как всичко, което е изградил, се разпада. Ще се погрижа Борджия да изживее с пълна сила всяка стъпка от своята гибел.
— Къде ще отидеш? В Рим ли?
— Да, може би. — Лоренцо погледна към човешкото множество на кея. — Колебая се също дали да не се оттегля в Мандара.
— В Мандара ли? — Санчия го изгледа слисано. — Ала там вече няма нищо.