— Напротив, лозята и винарницата са непокътнати. Бих могъл да си вдигна малка селска къща.
Лион поклати отрицателно с глава.
— Тъкмо ти? И то на село?
— Тъй като лозарското изкуство изисква ред и симетрия, то много ще ми подхожда. Процесът на узряването има голямо сходство с успешния ход на някой дързък план. — Лоренцо се обърна. — В лозята човек може да седи и да чака удобна възможност не по-зле, отколкото другаде.
— Чакай. — Лион посочи ковчежето. — Вземи това със себе си.
Санчия се стъписа.
— Лион…
Лоренцо се обърна отново към него.
— Не го ли искаш?
— Разбира се, че го иска. — Санчия се мъчеше да говори спокойно. — Той обича „Вихрения танцьор“.
— Но обичам и жена си.
— Статуетката е част от вашето семейство — каза Санчия. — Ти си ми го казвал. — Тя си пое дълбоко дъх. — Не искам да ти отнемам него.
Лион се усмихна, обзет от нежност.
— Санчия, това е мое решение. Щях да се радвам, ако споделяш чувствата ми към „Вихрения танцьор“, но не е така. И не бих желал да държа при себе си нещо, което винаги ще ти напомня за онова, което си изстрадала.
— Не, не мисли за мен. Аз мога да го приема.
— Тихо, cara mia39. — Той погали с длан сребърната къдрица на слепоочието й. — Вече е решено. Преданието твърди, че „Вихреният танцьор“ отново и отново се връща при нашия род. Ако му е писано да се върне, то ще стане и без да го искам. — А на Лоренцо каза: — „Вихреният танцьор“ ти принадлежи, ако го приемеш, разбира се.
— Приемам го.
— Не бях сигурен, че ще го искаш. — Усмивката на Лион излезе крива. — Ако правилно си спомням, ти беше казал веднъж, че в твоите очи той бил някаква сирена, която мами хората към гибел. Подир Мандара си мислех, че си още по-убеден в това.
— Не, сега мисля другояче за него. — Лоренцо погледна замислено надолу към махагоновото ковчеже. — Не „Вихреният танцьор“ беше това, което донесе смърт и гибел на Мандара. Това зло бяха алчността и честолюбието. Честолюбието на Дамари и Чезаре, и алчността на Александър. Тези трима мъже биха могли да покорят цяла Европа. „Танцьорът“ по сложен начин провали техните кроежи и домогвания. — Той се наведе към сандъчето. — Обещавам ти, че ще намеря добра цел да приложи силата си.
— Лоренцо, ела с нас. — Лион неволно беше пристъпил към него.
Приятелят му поклати отрицателно глава.
— Нямате нужда от мен. Може би един прекрасен ден ще ви дойда на гости, за да се убедя, че с право съм се опазил от оковите на домашното щастие.
— Ти си винаги добре дошъл — каза със сподавен глас Лион. — По всяко време.
— Лион, ти ставаш все по-сантиментален — подигра го Лоренцо. — По-добре да си тръгвам, преди да избухнеш в сълзи и…
— Няма да се посвеня и да заплача, ако това би те трогнало и би дошъл с нас — отвърна Лион.
Усмивката на Лоренцо помръкна.
— Това беше удар под кръста. Ти… ме довършваш с него.
— Чувствам те много близък и ще ми липсваш.
— Още един подъл удар. — Неочаквано топла усмивка озари лицето на Лоренцо. — Сбогом, приятелю мой. — С тези думи той се обърна и си тръгна.
— Задръж го. — Санчия улови умолително ръката на Лион.
— Не мога да го задържа. — Очите на Лион блестяха от влага, когато гледаше подир Лоренцо. — Той взе своето решение.
— И ти си прекалено почтен, за да го придумаш и склониш. — Тя беше вън от себе си. — Та ти го обичаш като брат. Той е част от теб. Нима вече не си загубил достатъчно хора, които бяха част от теб?
— Лоренцо е нещо съвсем друго. Той има правото да решава сам.
— Разликата е само в това, че него можеш да го извикаш обратно. — Своенравието, което се изписа върху лицето му, я накара да изгуби търпение. — Ако ти не го сториш, ще го сторя аз. Не бих искала и той да си отиде от нас. — Тя пристъпи крачка напред. — Лоренцо!
Вазаро се обърна.
— Обещайте, че ще дойдете при нас, като приключите с плана си.
— Може би. — Той продължи да се отдалечава.
— Не само може би. Ние наистина имаме нужда от нас. Лион си е втълпил в главата да ми построи красив замък, а пък аз не съм възпитана да управлявам изискан дом. Трябва да ме научите.
— Това се учи от само себе си. — Той продължаваше да върви.
— Замъкът ще има най-хубавата розова градина в цяла Франция. Нуждая се от помощ, за да насадя розите.
Той забави ход. После продължи да върви.
— Ако детето ни е момче, ще го наречем Лоренцо.
— Бог да му е на помощ!
— Не, вие трябва да му се притечете на помощ!
Лоренцо стъпи на корабната стълба.
— А пък ако се роди момиче, ще го наречем Катерина.
Той се вкамени на място. Гърбът му беше изправен като свещ. Сякаш мина цяла вечност, докато се обърна към тях.