15 октомври 1506 година
Лозята, Мандара
Този път пратеникът, от когото Лоренцо получи писмото, не беше юноша, а мъж в разцвета на годините си, който пи от ароматизираното вино на Луиджи, докато Лоренцо счупи печата и плъзна поглед по съдържанието на листа.
— Почакай тук. — Лоренцо изчезна в къщата, за да отиде направо зад писалището. Късото послание беше точно каквото очакваше.
Достатъчно?
Отговорът, който надраска Лоренцо в долния край на листа, беше почти толкова кратък.
Недостатъчно.
Той излезе на двора, предаде писмото на пратеника и го изпрати обратно.
Гроздобер
Шест седмици след заминаването на Фердинанд за Неапол Чезаре Борджия успя да избяга от крепостта Медина дел Кампо. Той намери убежище в Памплона, столицата на кралство Навара, където властваше Жан д’Албре, братът на съпругата му. Неговият шурей, съзрял шанса да използва военния гений на Чезаре за собствените си честолюбиви цели, го посрещна с отворени обятия и му обеща войски, с които да възвърне позициите си. Навара впрочем беше твърде бедна страна, така че в отчаянието си Чезаре изпрати свой човек до сестра си Лукреция и я помоли да продаде част от произведенията на изкуството, притежание на семейството, за да събере сумата от триста хиляди дуката. Пратеникът беше хванат и по заповед на папа Юлий задържан под стража.
Чезаре изпрати вест и до краля на Франция и го помоли да му даде стоте хиляди дуката, които Людвик му дължеше още като дял от зестрата за годеницата му Шарлот. Освен това настоя за значителните приходи на Валентиноа, своето херцогство, за да се сдобие отново с власт и богатство. Крал Людвик не само му отказа двете суми, но му отне и херцогската титла, както и Валентиноа, и му забрани да носи кралския герб.
През март 1507 година, на тридесет и една годишна възраст, Борджия бе сполетян от бързо разпространяващата се и силно отслабваща организма на жертвите си болест френска мехурка и се видя останал без власт, без пари и без родина. Малко след като неговият наместник дон Хайме де Рекеснес му съобщи за загубата на Валентиноа, кралят на Навара изпрати Чезаре да смаже един разбунтувал се благородник, Дон Хуан, графа на Бомон, във Виана. Чезаре се намираше в гарнизона във Виана. Изведнъж той скочи от постелята, облече се и без да дава заповеди на своите войски, се метна на коня си, за да излезе сам през градските порти. По-късно бе съобщено, че Борджия неистово крещял и кълнял, тоест правел впечатление на умопобъркан, когато сам се отправил към разположения в някакво дефиле неприятелски лагер и с диви викове и проклятия нападнал противника.
При зазоряване войските на Чезаре излезли от града и скоро се натъкнали на голия му, обезобразен и осакатен труп, върху който преброили двадесет и три страшни прободни рани.
7 април 1507 година
Лозята, Мандара
Започвам да губя търпение. Какво още желаете? Стига ли?
Погледът на Лоренцо се премести от писмото към прозореца зад писалището, през който се виждаха овъглените и опушени градски стени на Мандара.
С едва забележима усмивка той грабна перото и написа една-единствена дума най-отдолу.
Стига.
21 май 1507 година
Бурже, Франция
Лоренцо вървеше бавно по дългия, блестят коридор, като не можеше да откъсне поглед от превъзходните картини, които украсяваха стените.
Пажът се спря и го погледна с упрек.
— Моля ви, мосю Вазаро. Негово величество много бърза.
Лоренцо кимна, без да ускори крачката си.
— Негово величество притежава прекрасни картини. Това тук не е ли платно на Леонардо да Винчи?
Пажът кимна.
— Кралят се възхищава повече от всичко от майстор Леонардо. В частните покои на Негово величество се намират още по-хубави предмети на изкуството.
Пажът отвори високите, украсени е инкрустации врати.
— Мосю Вазаро, Ваше Величество.
Крал Людвик тръгна насреща му.
— Mon Dien, Вазаро, Много дълго време ви чаках. — Погледът му се спря на ковчежето, което Лоренцо носеше под мишница. — Това ли е?
Лоренцо кимна, преди да се приближи до една маса от карарски мрамор и да сложи върху нея сандъчето.
— Да. — Той отвори ключалката и вдигна капака. — Както беше обещано.
Той понечи да извади „Вихрения танцьор“, ала Людвик му попречи.
— Не, нека аз… — Бавно и благоговейно кралят вдигна статуйката от нейното кадифено гнездо. — Ах, тя наистина е толкова несравнима, както съм я запомнил. Вече си мислех, че радостното очакване е замъглило спомена ми. — Той удостои Лоренцо с поглед, в който се четеше упрек. — Вашето упорство обаче ми създаде доста главоболия. Три години са доста време за чакане.