— За мен също. Ваше Величество. — Лоренцо се усмихваше. — Ала сделката си е сделка.
— Можехте да отстъпите. Нима всичко трябваше да стане точно според желанието ви — изрече Людвик навъсено. — Аз направих онова, което искахте от мен. Дадох на Борджия да разбере, че не е желан тук и с това го тласнах в испански ръце. Това трябваше да е достатъчно.
Лоренцо не обели нито дума.
— Можете ли да си представите колко беше трудно на пратеника ми при двора на Хуана да й повлияе така, че тя да се обърне срещу Борджия? Жената сега почти е загубила ума си.
— Ала той успя да го постигне.
— Защото го заплаших, че ще му взема главата, ако не успее. — Людвик отнесе „Вихрения танцьор“ до един пиедестал от черен мрамор и го постави внимателно върху него. После отстъпи крачка назад и разгледа внимателно фигурата. — Преди две години наредих да направят този постамент за „Танцьора“. Е, как изглежда върху него?
— Великолепно. Вие имате изискан вкус, Ваше Величество.
Людвик дълго се взираше в статуетката, после каза:
— Ще останете разочарован. Цветята носят твърде малка печалба.
— Ще видим.
Людвик отстъпи още назад. Бръчките върху челото му се задълбочиха, погледът му издаваше раздразнение.
— Върху пиедестала фигурата все пак не изглежда толкова красива, както се надявах. Той не е достоен за нея. „Вихреният танцьор“ затъмнява всичко около себе си.
— Много вярно.
Настъпи дълго мълчание, преди кралят да заговори с почти извинителен тон:
— Унищожаването на Чезаре Борджия беше оправдано. Справедливо и редно е „Вихрения танцьор“ сега да се намира във Франция. Властта на италианските градове — държави е в упадък, докато Франция изгрява като слънце. „Вихрения танцьор“ трябва да принадлежи на нация като френската. Не съм ли прав, Вазаро?
Усмивката на Лоренцо беше неразгадаема, когато погледна статуйката.
— Да, Ваше Величество, и аз съм на мнение, че в момента няма по-подходящо място за „Вихрения танцьор“ от Франция.
Един любопитен слънчев лъч, проникнал през високия прозорец, обгърна златния „Вихрен танцьор“ в сияещ ореол, накара смарагдовите очи да заблестят и бърните на Пегас да се отворят.
И за частица от секундата „Вихрения танцьор“ се усмихваше.
Послеслов на автора
В този роман факти и измислица са толкова тясно преплетени, че са уместни някои разяснения.
При описването на историческия фон — нрави и обичаи, облекло, злободневна политика — се придържах строго към историческите извори.
Черната смърт, която и вилняла сред населението на Стария континент още през четиринадесети век, се е срещала в единични случаи и през следващите две столетия.
Що се отнася до Борджиите, то интелигентността, алчността, бруталността и безскрупулността на папа Александър и неговия син Чезаре се предостатъчно документирани. По тази причина положително е допустимо да са одобрили едно злодеяние, каквото е извършено в Мандара, макар фактът да не е засвидетелстван. Баща и син наистина са заболели в един и същ августовски ден — предположението, че са били отровени, е близко до ума. Някои историци се придържат към тезата за опит за убийство, докато други застъпват мнението, че Борджиите са се разболели от малария, след като яли и пили с кардинал Адриано Корнето в неговото лозе под открито небе. Разбира се медицинските познания през онази епоха са били оскъдни и отчетите за заболяванията са редки, така че нито едно от двете твърдения не се подкрепя с доказателства.
Ужасният съучастник на Чезаре Борджия Микелото Корела вечерта след смъртта на папа Александър ограбва неговата съкровищница. Покоите на Александър в Торе Борджия са оплячкосани от прислугата му, докато трупът остава без надзор през нощта. Следователно е съвсем допустимо в цялата тази суматоха някой да е проникнал безпрепятствено във Ватикана.
Олеандърът действително притежава описаното смъртоносно въздействие и бил много разпространен в Италия през Ренесанса. Макар че отровителите по онова време били предимно несръчни в занаята си чираци, както твърди Лоренцо, то твърде възможно е майстор като Лоренцо Вазаро да е открил действието на растението и да го е използвал за свои цели.
Толкова за фактите.
Възможно ли е измислените събития наистина така да са протекли?
Ренесансът е бил време на кадифе и доспехи, на крайна мизерия и невъобразим разкош, на чума и смърт от засада, на светци и грешници, на Микеланджело и Макиавели. Това е било епоха, в която светът изживява прераждане, едно дръзко преображение, според представите на онези, които са разполагали със силата да го завладеят и задържат.