— Действително ти би могъл да й окажеш една голяма услуга. Колко любезно от твоя страна да го предложиш.
— Ето ги там! — Санчия беше открила Елизабет, Бартоломео и Пиеро на другия край на площада. — Ще ги доведа и ще обясня… — Изречението остана недовършено, тъй като тя вече тичаше към децата.
Погледът на Лоренцо проследи Санчия. Като стигна до тримата, тя започна припряно и с голяма настойчивост да ги убеждава.
— Да не би случайно да си купил и тези улични хлапета?
— Не съвсем. Но както изглежда, нашата Санчия е с дълбоки майчински чувства и би желала да види челядта си в добри ръце, преди да напусне града. Върви с нея и изхарчи толкова пари, колкото е необходимо, за да се подслонят децата. — Той се намръщи. — И гледай да нахраниш нашата Санчия някъде. Изглежда ни жива, ни умряла от глад.
— Нашата Санчия ли?
Лион сви рамене.
— Добре де, моята Санчия. Изглежда ми разумно да успокоя съвестта й, преди да я отведем в Солинари.
— Наистина — отвърна Лоренцо сериозно. — Разбирам, че искаш да зарадваш своята робиня.
— Смешно ти е, нали? — попита Лион. — Не забравяй, че съм напълно зависим от абсолютната й лоялност.
— И си мислиш, че купуваш лоялността й, като даваш пари за тези три деца?
Погледът на Лион отлетя към Санчия, която, коленичила до най-малкото хлапе, го убеждаваше и успокояваше. От чертите на лицето й струеше толкова много любов, че Лион не можеше да откъсне погледа си.
— Да — каза той бавно. — Това ще ми донесе нейната лоялност.
Трета глава
— Къде ме водите? — попита Санчия, като подтичваше, за да не изостава от широките крачки на Лоренцо.
— Към casa на Джулия Марцо — отвърна той. — Там отсядаме при нашите престои във Флоренция.
— Чувала съм за нея. Тя е знаменита куртизанка и има много богати любовници. Богат ли е Лионело Андреас? Сигурно е богат, иначе нямаше да плати толкова много за мен. Той разправяше за някакво градче Мандара. Ще заминем ли за там? Още не съм си подавала носа извън Флоренция. Тригодишна съм пристигнала тук. Тогава бях купена от Джовани и…
— Млъкни малко! — прекъсна я Лоренцо. — Никога ли не спираш, за да си поемеш дъх? Откакто излязохме от дома на фурнаджията, устата ти работи като кречетало на воденица.
— Говоря винаги, когато изпитвам страх. — Усмивката на Санчия беше някак неуверена. — И тъкмо сега усещам непреодолим страх. Чувствам се толкова… особено.
— Но когато се препираше за зестрата на хубавата Елизабет, изглежда не изпитваше никакъв страх.
— То беше друго. Трябваше да се убеди майстор Бенедето, колко изгодна е за сина му женитбата с Елизабет. Работите в дюкяна му вървят твърде добре и той наистина можеше да избере много по-добра партия за Алесандро. Вече се тревожех, че няма да приюти Пиеро, в случай че Елизабет му донесе твърде малко. — Тя се обърна и го погледна. — Слава на небето, че бяхте там. Благодарение на вашата помощ се справих по-бързо, отколкото се надявах.
— На моята помощ ли? — От почуда той вдигна вежди. — Та аз не обелих нито дума.
— Знам, но това нямаше значение. Подействахте му така, че се чувстваше неуютно и му се искаше да изчезне час по-скоро. Струва ми се, че успявате да накарате повечето хора да изпитат несигурност и страх във ваше присъствие.
— Ти обаче май не се страхуваш — отбеляза Лоренцо сухо. — Мигар никой не ти е казал досега, че е неблагоразумно да си толкова откровена? Та кой би слушал на драго сърце, че присъствието му поражда неуютност?
Тя го изгледа удивено.
— Но вас това не ви тревожи. Вие отдавна сте свикнали и то е част от живота ви.
— Ти си твърде проницателна. — Той се втренчи изпитателно в лицето й. — Виждаш душите на хората като на длан. Забелязах го при майстор Арколо и после при Бенедето. Отгатваш отдалеч техните желания и страсти, и умееш да ги използват за своя изгода.
— Налагаше се — заяви тя направо. — Между другото, разсъдъкът е единственото оръжие, което ти е винаги под ръка. Не сте ли го изпитвали на свой гръб, майстор Лоренцо?
— Да. — Той помълча малко. После каза: — Но в никакъв случай не се опитвай да манипулираш Лион така, както добродушния фурнаджия. Може да се окаже опасно.
— Никога не бих го сторила. Аз му се заклех във вярност. — Тя се опита да се усмихне. — Но ще се почувствам много по-добре, ако ми разкажете нещо за Андреас. Не съм била собственост на друг, освен на Джовани, но то не беше точно робство.
— Така ли? Защото се отнасяше добре към теб, нали?
Тя поклати глава.
— О, не. Джовани е прекалено себелюбив, за да е добър. Никога не би могъл да бъде такъв, дори и да искаше. Като дете се разбунтувах срещу него, но когато забелязах какъв е лапнишаран, животът ми стана по-лек. — Тя сви рамене — Ако човек го занимаваше само с неща, които му носят наслада, той го оставяше на мира.