— Нова манипулация — измърмори Вазаро. — Да вземе при себе си три деца от улицата… това не е постъпка на егоист.
— Наложи се да го убедя, че ще бъде проява на чист егоизъм — обясни Санчия. — Бартоломео и Елизабет са брат и сестра, които живееха в съседната къща. Когато преди три години родителите им умряха от треска, те останаха кръгли сираци, а аз не можех да допусна да се окажат на улицата. По тази причина внуших на Джовани, колко ще му завиждат всички, ако вземе двамата при себе си в печатницата. В такъв случай щеше да има трима роби вместо само мен и то без да му се налага да харчи нито един дукат. Обещах му, че ще се погрижа да не създават ядове и че ще деля храната си с тях.
— Очевидно си удържала на думата си. Та ти си само кожа и кости.
Тя направи гримаса.
— Не стана както го предвидих, тъй като яденето никога не стигаше за всички ни. Когато после при нас дойде и Пиеро, вече знаех, че трябва нещо да се измисли. Като робиня можех да работя само за Джовани и колчем го молех със сълзи на очи за пари, той заплашваше да изхвърли децата навън.
— По тази причина се залови с кражбите. — Вазаро говореше напълно равнодушно. — Този вид благотворителност можеше да ти струва двете ръце.
Полазиха я тръпки.
— Знам, но това не беше благотворителност. — Канеха се да пресекат Понте Векио, където бяха главно дюкяните на богати търговци на коприна и златари. Санчия обаче не забеляза нищо от блясъка им, когато се вторачи в мътните пороища на Арно. — Тримата бяха моето семейство. Брах голям страх, но пак бих го сторила. Бях толкова самотна, преди да дойдат.
— И сега си пак самотна.
— Нищо не трае вечно — отвърна тя философски. — И без друго се налагаше да се измисли нещо за Елизабет. Тя е прекалено очарователна, а това за една жена крие само опасности. Джовани пиеше все повече и повече, а сделките му вървяха все по-зле. Последното означаваше, че Бартоломео ще трябва да си подири другаде работа.
— А Пиеро?
— Пиеро ли…? — Лицето й се промени. — Надявах се, че ще бъда по-дълго с Пиеро. — Тя разтърси глава и се опита е примигане да сдържи сълзите, които напираха в очите й. Колко глупаво щеше да е тъкмо сега да се разплаче, след като все пак се беше сбогувала, без да пророни сълза. Елизабет винаги ревеше, когато настъпваше промяна, а Санчия забеляза сълзи и в очите на Бартоломео, когато го остави при Арколо. Но Пиеро не се разплака. Само я гледаше с пронизващите си сини очи и толкова силно стискаше ръката й, че още я наболяваше, когато с Лоренцо напускаха фурната. — Но Пиеро ще бъде добре настанен при Елизабет. Тя е толкова любвеобилна и… — Гласът й отказа да й се подчинява. Наложи се да си поеме дълбоко дъх. — Те всичките са сега много по-добре, отколкото при Джовани.
— А с теб как е? — Лоренцо я изгледа изпитателно. — Мислиш ли, че и ти си по-добре, отколкото преди?
— Не знам. — Тя го погледна право в очите. — По-добре ли съм сега?
— На този въпрос и аз не мога да отговоря — лека усмивка заигра около устните му. — Лион още не е притежавал роби. Ще бъде интересно да се наблюдава как ще се държи.
— А пък вие обичате да наблюдавате, нали? Струва ми се, че ви е станало навик да стоите отстрани и да съзерцавате хората, сякаш са актьори на сцена. — След миг тя попита: — Защо ме е купил, след като не притежава други роби?
— Предпочитам той да ти обясни.
Санчия се усмихна мило.
— Не желаете ли да наблюдавате и моята реакция? Обещавам ви, че отговорът ми ще ви хареса.
Лоренцо се усмихна развеселен.
— Нима се опитваш и мен да манипулираш? Явно ти доставя удоволствие да предизвикваш съдбата.
— Моля за прошка. — Оживлението по лицето и се смени с дълбоко униние. — Сигурно вече ми е станало втора природа. Не че аз… — Тя спря насред думата, за да продължи със заекване. — Страхувам се. Той ми вдъхва страх.
— Лион ли? Че когато го застави да развърже кесията си и да даде значителна сума за твоите приятели, ти не изглеждаше чак толкова страхлива. Напротив дори, правеше впечатление на много смела.
— Само защото беше неизбежно. — Тя овлажни устните. — Той събужда у мен чувството… — Тя затърси трескаво подходящи думи. — Това е чувството, което ме връхлита винаги, преди да посегна към някоя тежка кесия. Тогава изпитвам панически страх, но същевременно и някаква странна възбуда.
— Хм, колко интересно.
— Помогнете ми! — Ръката й притисна по-здраво вълнения шал към гърдите й. — При Джовани нямах това чувство на безпомощност, но сега го изпитвам при Лионело Андреас.