Вратата хлопна подпре му.
Беше взел и нейния пай от кесията, както осъзна зашеметена. Отвореше ли се възможност, за Каприно всички грошове бяха едра пара, която прибираше за себе си. Утре щеше да го подири и да настоява за своя пай. Имаше да храни доста гърла, а Каприно беше съвсем прав. Гладът беше остър меч, който би превърнал и светеца в крадец.
Но струваше ли си от глад да рискува да й отсекат ръцете?
Обзе я наново паника, когато й се натрапи един ужасяващ спомен. Преди два месеца беше видяла, как изхвърлиха на улицата един крадец с два кървящи остатъка на отсечените ръце. Оттогава тя живееше дните си в страх от това наказание и нощем я измъчваха лоши сънища. Непрестанно си биеше главата как по друг начин да припечелва пари, за да ги изхранва всичките, докато тайно се боеше, че никога не ще осъществи отчаяните си планове. Друг начин нямаше.
Така и следващия път, и по-следващия път нямаше да има друг изход. Щеше да й се налага отново и отново да краде, както беше предсказал Каприно. Но що се отнасяше до страха, който я държеше като в менгеме и я правеше безпомощна, той се заблуждаваше. Уплахът не беше състояние, което щеше да премине.
Тя знаеше, че този страх никога няма да я напусне.
— Добър вечер, благородни господари, имам честта да ви поздравя. Аз съм Гуидо Каприно. — От прага Каприно се усмихваше подкупващо на двамата знатни мъже, седнали край полираната маса. — Очарователната мадона Джулия ми каза, че бих могъл да ви окажа малка услуга.
Докато се приближаваше почтително, той се стараеше да изглежда безразличен. По-възрастният трябва да е Лоренцо Вазаро, реши той. Високите скули и дълбоко хлътналите очи съответстваха на описанието, което Джулия му беше дала, отгоре на всичко инстинктите на Каприно реагираха спонтанно на мрачната и застрашителна аура, която витаеше около него. Със стройната си снага в черни велурени одежди с модни цепки той изглеждаше необичайно елегантен и далеч по-опасен от своя придружител. Когато Каприно хвърли поглед върху другия, изпита неприязън, тъй като придружителят на Вазаро беше твърде мъжествен. Лионело Андреас трябва да е на ръст над шест стъпки, прецени Каприно и беше с прекалено едри кости, за да прави впечатление на елегантен, дори и да е изискано облечен.
В случая обаче, със сив панталон и свободно пусната бяла риза, той изглеждаше точно така, както беше очаквал Каприно: като варварин с повече войнственост, отколкото разсъдък. Той не носеше никакво оръжие, нито дори кинжал. Андреас може да е владетелят на Мандара, но Каприно беше готов да си заложи главата, че Вазаро е човекът, които дърпа конците зад кулисите.
— Влезте, благородни Каприно — Андреас посегна към сребърната чаша на масата пред себе си и посочи с нея към застлан с възглавници стол до прозореца. — Седнете.
Арогантното копеле не си беше направило труда да стане и да го поздрави както подобава. Въпреки това Каприно се усмихваше подкупващо и прекоси помещението, за да седне. Несъмнено Андреас смяташе за недостойно да изрази почит към него. Нищо, скоро щеше да мисли другояче.
Лоренцо Вазаро се надигна и се придвижи безшумно и ловко през помещението, за да се облегне на прозореца. Кръстосал ръце на гърдите си, той насочи погледа си от упор към Каприно.
Хитър шахматен ход. Страхопочитанието на Каприно към Лоренцо растеше с всеки изминат миг. С размяната на местата Каприно се беше озовал между Вазаро и Андреас. Сега вече Каприно се изкушаваше да заговори Вазаро като по-достойния от двамата, но все пак се обърна към Андреас:
— Винаги съм свръх щастлив, когато мога да услужа на приятелите на мадона Джулия. Какво искате от мен?
— Трябва ми крадец. — Андреас се облегна назад в стола си и заразглежда Каприно с присвити очи.
Каприно издържа погледа му с невъзмутимо любезна усмивка.
— За мен ще бъде удоволствие да ви набави най-ловкия крадец на Флоренция, ваше високоблагородие. Трябва ли да е само крадец или следва да притежава и други таланти? Трябва ли още и да убива? Разполагам с няколко предани души, които имат дарби в тази насока, но никой от тях не владее изключителните способности на благородния господар Вазаро.
Андреас се вцепени:
— Вие сте чували за Вазаро?
— Как да не съм? — Каприно продължи да стои приведен на стола си, сложил грациозно едната си ръка с видима небрежност върху покритата с благородни камъни дръжка на камата си. — Той блести като сияйна звезда на небосклона и ослепява всички, които зърнат особата му. Чудно ли е, че го познавам?
— Никак дори. — Андреас хвърли развеселен поглед към Вазаро, който все още наблюдаваше безизразно Каприно. — Чу ли, Лоренцо? Една звезда сред всички светци! Няма ли да благодариш на любезния господин?