Прониза го горещо желание, което се концентрира изпепеляващо в хълбоците му, когато му стана ясно, че мъжът в неговата фантазия, онзи, когото тя гледаше през рамо и когото беше готова да приеме в тялото си, не беше Джовани Балано.
Мъжът беше той самият.
Надигна се внезапно.
— Измийте й косите — нареди той вече от вратата. — И сетне я доведете при мен.
Лоренцо последва Лион до покоите му. Приближи се до масата и наля в две чаши червено вино от една сребърна гарафа.
— Ето, пийни глътка вино… — Той се обърна и подаде на Лионело чашата, като при това погледът му се насочи подигравателно към долната половина от тялото му. — Струва ми се, че се нуждаеш от охлаждане.
— Затова ли настоя да се „намеся“ в къпането? — Лион седна върху огромния стол до прозореца. — Лоренцо, каква игра играеш?
— Не знам какво имаш предвид. — Лоренцо го гледаше с ангелска безобидност. — Твоето улично момиченце ужасно любопитстваше да узнае кой си и какъв си, а пък аз си помислих, че ще бъде проява на приятелска услуга да ви помогна да се опознаете взаимно. — Той се усмихна. — Какъвто и беше случаят. Нямах никаква представа, че Санчия е толкова съблазнителна. Гърдите й са възхитителни.
— Да. — Ръката на Лион стисна основата на чашата, когато го връхлетя споменът за Санчия, обвита само в пара и вода. — Но аз не съм я купил, за да спя с нея.
— Знам. Това обаче прави положението още по-пикантно. — Лоренцо се отпусна върху извезаните възглавници на стола и поднесе чашата към устните си. — Очаквам развоя на събитията между двама ви с най-голямо любопитство.
— Да не би да намекваш с това, че тържествуваш, задето се гърчим на шиша, на който желаеш да ни опечеш — каза Лион сухо. — Съмнявам се, дали ще ти доставим очакваното удоволствие. Дори не проумявам защо толкова любопитстваш дали ще спя със Санчия, след като през последните години съм имал повече жени, отколкото мога да броя.
— Да, ама в случая има разлика. Санчия е твоя собственост. Тя ти принадлежи. — Погледът на Лоренцо бе впит в лицето на Лион. — А нито един човек на този свят не обича повече от теб да притежава. Ти не понасяш някой да ти отнеме нещо, което ти принадлежи. Спомни си, че буквално обръщаш земята и небето, за да си възвърнеш „Вихрения танцьор“, а това все пак е само една статуйка.
Пръстите на Лион стиснаха още по-здраво чашата.
— Въпросът не е само в статуйката.
— Да, в твоето семейство може би. — Лоренцо вдигна рамене. — За вас тя е някаква светиня, реликва, която ви е предопределено да съхранявате и предавате от поколение на поколение. В моите очи предметът по-скоро прилича на хубава сирена, която мами хората към гибел.
— Санчия не може да се сравнява с „Танцьора“
— Не, ама като твоя собственост ще събуди същите инстинкти у теб. — Лоренцо сръбна от виното и се усмихна на Лион над ръба на чашата. — Какво мислиш, че ще се случи, ако я заведеш в Мандара?
— Няма да я водя в Мандара.
Лоренцо вдигна вежди от почуда.
— Тя каза, че смяташ да го направиш.
— То беше преди аз… — Лион не продължи мисълта си. Вместо това смръщи гъстите си вежди и потъмня като буреносен облак, докато отпиваше голяма глътка от виното.
— Преди ти да решиш да я вкараш в леглото си.
Лион издържа погледа му.
— Да.
Намерението, което смътно зрееше у него, откакто съзря Санчия в чебъра за пране, ненадейно се превърна в решение.
— Че защо пък не? Така или иначе тя е моя собственост, както сам каза.
— Няма причина да не я обладаеш. — Лоренцо надникна в рубинените глъбини на виното си. — Имаш моето пълно одобрение.
— Което би трябвало тутакси да ме направи подозрителен. Какво те засяга, че Санчия ще стане моя любовница?
— Аз й се възхищавам.
Лион впери слисано очи в него. Не можеше да си спомни кога за последен път Лоренцо се беше изказал доброжелателно за някого. Разбира се, възхищението не беше благосклонност, но въпреки всичко признанието му беше необичайно.
Вазаро забеляза удивлението на Лион.
— Да, вярно е. Напомня ми за мен самия, за времето, когато отраснах из улиците на Неапол. Тя се бори за оцеляване с всичките си оръжия и кове нови, когато старите вече не стават за нищо. — После недоумяващо сви рамене. — Истинска беда е, че е толкова добросърдечна. Това е една слабост, която в края на краищата ще я погуби.