— И защото й се възхищаваш, би искал да я видиш в постелята ми.
— По този начин би получила някакво оръжие в ръцете си. В момента тя няма какво да хвърли в боя срещу теб. Малката смехотворно вярва, че обещанията трябва да се изпълняват. Човек би помислил, че след живота, който е водила, би трябвало да има повече ум в главата.
— Тя не се нуждае от никакви оръжия — каза Лион нетърпеливо. — Нямам намерението да бъда жесток към нея.
— Напротив, напротив, тя ще се нуждае от оръжия. — Показалецът на Лоренцо премина по ръба на чашата му. — Ако я отведеш в Мандара.
Лион се вцепени.
— Не водя там любовниците си.
— Но Санчия ще заведеш. Защото тя е твоя собственост.
— Не, per dio12, ти знаеш, че аз никога…
— Този път да. — Лоренцо вдигна поглед от чашата си. — Вече потривам ръце от радост да видя какво ще излезе от всичко това.
За пръв път сарказмът изчезна от лицето на Лоренцо.
— Не за друго, а защо тази глупост в Мандара вече продължава твърде дълго. Крайно време е някой да промени хода на нещата.
— Лоренцо, стой настрана. Аз сам ще взема решение.
Върху лицето на Лоренцо отново се появи сарказъм.
— Повярвай ми, едва издържам. Последният ни престой в Мандара не ми достави и най-малко удоволствие. Тези велики добродетели и непорочна въздържаност… На човек може да му призлее от тях.
— Колко жалко. Боя се обаче, че ще трябва да се примириш. Никакви любовници няма да стъпят в Мандара.
— Ще видим. — Лоренцо изпи чашата си до дъно, постави я върху масата и се изправи на крака. — А сега ти пожелавам лека нощ. Ще ми разправяш най-подробно утре сутринта, как си се наслаждавал на малката Санчия. — Той се запъти към вратата. — Мислиш ли, че е още девствена? Никога не бих го допуснал, ако не ни беше разказала за гениалния си парфюм. — В сивите му очи проблеснаха лукави пламъчета, когато се обърна пред вратата. — Но ще е великолепно за теб, стига само да е вярно. Ами помисли си само, колко плътно ще те обхване и каква наслада те очаква, като чуеш сподавените викове на почуда и на новооткрит възторг. — Докато стоеше в рамката на вратата, той допълни тихо: — И това би я направило още повече твоя собственост, нали? — Когато понечи да притвори вратата подире си, Лоренцо неочаквано спря. — О, Санчия, изглеждаш прекрасно… — Сетне подуши недоверчиво въздуха. — И само как ухаеш. Влизай. Лион те чака. — Той отвори широко вратата и отстъпи крачка встрани. — Buona sera, дами.
Санчия и Джулия продължаваха да стоят на прага. Като изви глава и посочи момичето, Джулия попита:
— Е, сега харесва ли ви?
Погледът на Лион се плъзна бавно по изящното лице на Санчия. Беше му ясно като бял ден, че Джулия не беше очарована от тази натрапница и от неговото поведение. Бе сигурен, че е дала на момичето най-невзрачните дрехи, които могат да се намерят в дома й. Простата велурена рокля, която носеше Санчия, беше тъмнокафява и без украшения. Ала неугледният цвят позволяваше маслиненият загар на кожата й да проблясва златисто, а дълбокото деколте разкриваше грациозната линия на шията й и закръглеността на гърдите й, които опъваха съблазнително кожения корсет.
Погледът на Лион беше прикован към набъбналата златиста плът в деколтето й. Напрежението в слабините му беше толкова силно, че почти изпитваше болка.
— Да, харесва ми.
— Наложи се да й измием косите три пъти, докато премахнем миризмата. — Джулия прехапа устните си, когато забеляза, че Лион не сваля поглед от Санчия. — Предполагам, че днес няма да ви потрябвам?
— Да.
Джулия се завъртя из стаята, така че синкавите поли на дрехата й хвръкнаха нагоре.
— Вие сте се побъркали. Ако търсите разнообразие, мога да ви набавя десет хубавици, стократно по-възбуждащи от това… това хлапе!
Вратата се затръшна с гръм и трясък подпре й.
— Не мога да я търпя — простичко изрази чувствата си Санчия.
— В такъв случай сигурно не си изненадана, че неприязънта е взаимна. — Лион вдигна погледа си от нежните очертания на нейната шия. — Косите ти са още влажни.
— Истинско чудо. Тя и нейните две слугини едва не ме удушиха, докато ги подсушаваха.
Чак сега Лион забеляза, че косите и не бяха с оня матов кафяв цвят, който му се наби на очи в самото начало. Явно сместа, с която ги мажеше, им беше отнемала цвета и блясъка: Макар че бяха още тъмни от влагата, на светлината на свещта се долавяше огненият оттенък на медно кестеняви коси.
— Ела по-наблизо и ме остави да те разгледам.
В началото тя се поколеба, но после тръгна бавно към него — самата прелест, приповдигнала рамене, изправила гръб. Стойката на воин, влизащ в сражение, помисли си той.