Тя спря пред него.
— Права е. — Гласът й пресекна. — Не съм привлекателна за окото. Прекалено съм кльощава и не притежавам хубавата светла кожа на Елизабет или Джулия Марцо. Няма да изпитате голямо удоволствие с мен.
Лион се облегна назад.
— Лъжеш се. Както вече казах на Джулия, ти ми харесваш. — Наново погледът му се плъзна по гладката кожа на раменете й. — А пък цветът на твоята кожа… ми е приятен. Напомня ми за златото на… — Той не продължи мисълта си. Слисан, забеляза, че беше на път да я сравни с „Вихрения танцьор“. Забележката на Лоренцо трябва да го е навела на тази мисъл. Собственост. „Вихреният танцьор“. Санчия…
Той поднесе чашата към устните си.
— Знаеш ли защо си тук?
— Да. — Тя овлажни устните си. — Разбрах го, откакто забелязах вашия поглед в банята. Досущ като погледа, с който Джовани гледаше майка ми. Вие възнамерявате да използвате моето тяло.
Сравнението го озлоби.
— Аз не съм Балано — отвърна той рязко.
— Вие наредихте да ме изкъпят, вие наредихте да ме парфюмират. — Тя си пое разтреперана дъх. — Искате ли да се съблека гола и да коленича пред вас на пода?
— Не! — Бурното му несъгласие слиса както него, така и нея. — Има по-очарователни начини да се обладае една жена… не така, сякаш е разпасана кучка.
— Но напук на всичко представата ви възбуди — каза Санчия. — Видях, че вие…
— Ти виждаш прекалено много. — Ненадейно го осени една мисъл. — Мигар се опитваш да ме откажеш от намерението ми, като ме сравняваш с Балано? Лоренцо твърди, че си щяла да използват всяко оръжие, с което разполагаш.
— Тук нямам никакви оръжия — каза тя откровено. — Аз ви дадох обещанието си, че ще ви се подчинявам.
Санчия нямаше никакви оръжия. Лоренцо беше казал същото, както разярен си спомни Лион. Тя му принадлежеше като собственост. Имаше правото да използва тялото й както му скимне, било с всеотдайна нежност, било с бруталност. Тя го знаеше и се беше примирила. Защо тогава го терзаеше чувството, че трябва да се оправдава пред нея, че иска да я люби?
— Не трябва да е както с Балано и майка ти. Ще ти доставя удоволствие и…
— Не. — В ококорените й очи се четеше объркване. — Защо ме залъгвате? Винаги мъжът е човекът, който изпитва сладострастие. Жените са само съдове, поемат в телата си мъжете и тяхното семе. Нито веднъж майка ми не изпита удоволствие.
— Защото са се отнасяли към нея като към добитък. — Лион постави чашата си върху перваза на прозореца толкова рязко, че остатъкът от виното се изплиска върху полираното дърво. — Искам да ти покажа как… — Той спря насред думата, когато срещна погледа й, в който се четеше пълно неверие.
В този миг той се усмихна безсрамно.
— Ах, това вече е предизвикателство. Трябва ли да ти дам обещание, моя изтерзана от съмнения Санчия? Добре, ето сега ти казвам, че няма да те използвам като „съд“, докато сама не ме замолиш горещо за това. Докато не коленичиш доброволно пред мен, защото копнееш и жадуваш да ме усетиш вътре в себе си.
От погледа й се долавяше почуда.
— Че защо трябва да ми давате обещание? Не следва да се съобразявате с моите чувства. Аз ви принадлежа като робиня. Няма никакво значение, ако не изпитвам нищо, когато…
— За мен има значение. — В тона на гласа му се долавяше както раздразнение, така и едва прикрито насилничество. — Един Господ знае, че за мен има значение. — Той я улови за ръката и я притегли да коленичи пред стола му. — Навярно хиляди пъти ще съжалявам за това обещание. А сега ме погледни.
Санчия послушно вдигна глава и дъхът й секна, когато разгада израза на лицето му. В погледа на Лион си бяха дали среща тъмни, екзотични тайни, а налетите му с кръв устни свидетелстваха за неприкрита чувственост.
— Какво виждаш?
— Вие ме желаете.
— Да — огромните му ръце се стовариха с цялата си тежест върху тесните й рамене. — И винаги отсега нататък, когато те погледна, ще си мисля за онова, което искам да направя с теб. — Една мазолеста длан се отдели от рамото й и погали шията й… Кожата й беше толкова нежна, досущ кадифе, каквато и изглеждаше, и топла, толкова топла… Усети как го прониза горещо желание и мъжеството му набъбва още повече. — Ще те докосвам до насита. — Той отмести горната част на роклята от раменете й. — Когато ми харесва, ще разголвам тази хубава плът и ще те галя. Без значение къде се намираме. Нито пък кой ни гледа.
Тя се вторачи като омагьосана в него, докато пулсът на шията й лудо заби.
— Девствена ли си?
Тя овлажни устните си.
— Да.
— Добре. — Изпита примитивно удовлетворение, толкова дълбоко, че почти забрави думите на Лоренцо. — Слава на небето за онова отвратително мазило, какъвто и да е бил неговият състав.