Ала не искаше Санчия да му се отдаде само защото беше негова собственост и нямаше друг избор.
Санта Мария, но какво му беше станало преди малко? Беше се оказал неспособен да пожелае Джулия, след като напусна Санчия, а тази засечка го възмути и озлоби. Беше изхвърчал от покоите, твърдо решен да удовлетвори желанието, което Джулия не беше в състояние да укроти. Мъжът се превръщаше в глупак, когато се отказваше заради угризения на съвестта да използва тялото на някоя жена, за да потуши огъня си. Тъй като неговото тяло жадуваше единствено за Санчия, щеше да е разумно от нейна страна да му даде онова, което искаше от нея.
Той смъкна надолу завивката, за да може да я разгледа от лъскавите коси чак до малките крачета. Като блестяща пеперуда тя се открояваше върху белите ленени постелки, цялата кадифена златиста плът и копринени виненочервени коси. Защо стройната й прелест му въздействаше далеч по-възбуждащо от пищната красота на Джулия? Досега винаги бе предпочитал по-пълни жени…
Не, тази тук беше по-добра. Кръвта биеше във вените му, напрежението в слабините му ставаше все по-непоносимо. В следващия миг щеше да се е простил със своята сдържаност…
Той се наклони над нея, насочил погледа си към розовите върхове на гърдите й. Наистина великолепни гърди… Само при мисълта да ги докосне сърцето му заби по-силно. Щеше да разпореди да й ушият рокли, които да излагат на показ хубостта им.
Санчия се размърда, въздъхна и се обърна по гръб.
Dio, колко малка беше! Изглеждаше като дете, ако не се смятаха възбуждащите гърди и меките косми, които покриваха срама й.
И все пак въобще не беше дете, спомни си той припряно. Беше казала, че е на шестнадесет години, възраст, на която повечето жени поне от две години са задомени. Майка му го беше родила на петнадесет години. Възрастта на Санчия следователно не бе достатъчна, за да се чувства виновен.
Санчия мърмореше нещо непонятно в съня си.
Погледът на Лион се плъзгаше по лицето й. Дългите мигли хвърляха тъмни сенки върху заоблеността на бузите и. Ала върху дясната й буза, съвсем горе, съзря още една сянка. После забеляза, че това е лека подутина, там, където Джовани я беше ударил. Представи си ясно как главата на Санчия се отметна рязко назад под силата на удара и изпита отново буйния гняв, който го обзе тогава. Най-добре да беше убил на място този мерзавец! Как смееше тази жалка твар да посяга на неговата собственост? Та нима не виждаше колко е малка и безпомощна Санчия? Колко е уязвима за ранявания и болки? Ако ударът беше малко по-силен, можеше да я убие или поне… Не, слава Богу, не желаеше да мисли колко е ранима, искаше да мисли само колко силно я желае. Преднамерено извика на помощ картините и чувствата, които го бяха връхлетели, когато смъкна надолу завивката и разголи тялото й.
Една сияеща пеперуда. Цялата в цвят и мека, кадифена направа…
Но пеперудите бяха най-нежните сред всички твари. Пеперудите можеха да се наранят с едно-единствено необмислено докосване на човешка ръка и да намерят смъртта си.
Ала той не беше Джовани.
Можеше да изчака, докато тя си отдъхне от това изнурително изтощение и се почувства по-сигурна при него.
В края на краищата, в качеството си на крадла тя беше от най-голяма важност за него. Щеше да му върне онова, което му бяха отнели, а пък всяко допълнително удоволствие, което можеше да му достави, беше на второ място.
Лион се изправи отново на нозе и против волята си придърпа завивката чак до брадичката на Санчия. Да, той можеше да изчака.
Може би.
Като се обърна, угаси пламъка на свещта.
Ала нямаше да може да се сдържи, ако легнеше в това легло… или останеше в стаята. На пръсти тръгна към вратата, докато премисляше възможностите, които му оставаха. Нямаше как да се върне при Джулия. Беше се разгневила до крайност, когато я остави. И тъй като беше късно, оставаше му само едно решение.
Направи гримаса, когато се сети, че стаичката на Лоренцо беше единственото му убежище и трябваше да се подложи на унищожителните му, заредени със сарказъм коментари.
О, да, Лоренцо със сигурност щеше страшно да се зарадва на затрудненото положение, в което беше изпаднал Лион.
— Събуждай се. — Ръката на Джулия върху рамото на Санчия беше всичко друго, но не и нежна, когато разтърси момичето. — Ставай. Вече те чакат долу.