Когато Санчия сънено отвори очите си, тя видя над себе си зачервеното лице на Джулия Марцо. Пак е разгневена, мина и през ума, почти толкова бясна, колкото и снощи, когато трябваше да ги остави насаме с Лион.
— Вече съм будна. — Тя седна. Подранилите слънчеви лъчи я заслепиха с яркостта си. — Колко е часът?
— Почти осем!
Осем часа! Санчия не можеше да си спомни някога да е спала след пукването на зората. Изтърколи се от постелята и трескаво се залови с дрехите, които беше оставила върху стола предишната вечер.
— Не исках да спя толкова до късно. Сърдит ли е вече господарят Андреас?
— Най-добре е ти самата да го попиташ. — Джулия тръгна към вратата. — Той съвсем не е човек, който обича да чака. — Тя хвърли поглед назад. — На масата има вино и плодове. Изяж набързо няколко залъка и слез след десет минути долу.
— След пет. — Санчия се обличаше през глава. — Мога да не ям. Лоренцо вчера ми купи хляб от фурната и плодове. Мога…
— Хапни нещо. — Съразмерните черти на Джулия изразяваха непривична за хубостта й твърдост. — Лион държи да закусиш преди тръгване. Пет минути забавяне няма да го разсърдят повече, отколкото вече е сърдит. — Джулия се усмихна злобничко. — Може би усещаш, че след последната нощ трябва да спечелиш благоволението му? Казвах му на Лион, че няма да намери удоволствие при теб.
Санчия се втренчи объркано в Джулия. Тази жена беше като оса, която се опитваше да я ужили с лоши думи, но как можеха да я засегнат тези слова, когато нямаха никакъв смисъл? В крайна сметка Лион беше прекарал нощта в леглото на Джулия.
— Аз му казах същото. Изглежда не вярва на думите ми.
— Безсрамие!
— Не, аз нямах предвид…
— Възможно е няколко седмици да събуждаш интерес у него, но скоро ще съжалява, че държи в постелята си дете, което няма повече плът върху костите си, отколкото измършавяло врабче. — В сините очи на Джулия проблесна надежда. — И после той ще върне пак във Флоренция, и то при мен. Ти никога няма да успееш да го задържиш!
— Този въпрос никога не е стоял така — каза Санчия тихо. — Навярно забравяш, че му принадлежа като робиня. Той е човекът, който ме задържа.
По непонятна причина изглежда нейният отговор още повече разпали гнева на Джулия. С една изсъскана мръсотия тя затръшна вратата подире си.
Санчия сви недоумяващо рамене. После нахлузи обущата си и закопча роклята си. Томителният й поглед падна върху нарязаните ябълки и чашата вино върху сребърния поднос. Истинска ябълка! Преди доста години беше изяла една подобна, но тази тук изглеждаше по-узряла и по-сочна. Навярно все пак трябваше да хапне малко…
С въздишка тръгна към вратата. Лион представляваше за нея прекалено голяма неизвестност, за да си навлича гнева му. Не вярваше на Джулия, че по-дългото чакане няма да го разсърди, тъй като това женище й желаеше злото.
Санчия спря като вкаменена на горния край на стълбището, когато дочу гласовете. Каприно стоеше в предверието и преговаряше с Лион. Вкопчи се по-здраво в мраморния парапет. Ала нейната уплаха и предпазливост внезапно отстъпиха място на огромно удовлетворение. Вече нямаше никаква причина да се бои от Каприно. Той не можеше нищо да й стори. И на Елизабет вече не можеше ниша да стори. Санчия невъзмутимо тръгна надолу по стълбището.
Каприно вдигна очи към нея, когато й оставаха още три стъпала.
— Ах, Санчия, изглеждаш очарователно! — Очите му я оглеждаха с възхита от главата до петите. — Нямах представа, че изкъпана си толкова прелестна, иначе щях да се поколебая да те подаря на magnifico.13 — Той размаха със самодоволна усмивка една кесия. — Боя се, че ще трябва да се задоволя с малката Елизабет. Възнамерявам да удостоя с посещението си Джовани, щом като ви пожелая добър път.
Санчия отвърна на усмивката му.
— Положително Джовани ще се зарадва да те види. Винаги съм смятала, че ви свързват много неща. Но Елизабет вече не е при Джовани.
Каприно замръзна. Погледът му се насочи от упор към нея.
— И къде е тя?
— При майстор Бенедето и стопанката му. Тъй като съм принудена да изоставя Елизабет, реших, че е по-благоразумно да уредя бъдещето й. — Подигравателната й усмивка засия още по-ярко. — Сигурно ще ме разбереш. Знам, че ти самият беше твърде заинтересуван да се погрижиш за бъдещето й. Още преди да изтече месецът, ще се ожени за Алесандро.
— Женитба ли? Но тя не може!… — Каприно се обърна като попарен към Лион. — Измамен съм. Парите, които ми изплатихте за Санчия, не са достатъчни.
— Преди две минути ти стигаха. — Гласът на Лион беше леденостуден. — Сделката е подпечатана, Каприно.
— Но аз мислех… — Каприно занемя, когато срещна погледа на Лион. Наложи му се да преглътне гнева си. Накрая той пак се обърна към Санчия: — Навярно смяташ, че си ми подложила динена кора?