— За това и дума не може да става. Намерението ми беше само да защитя Елизабет.
— От мен — разфуча се той.
— От всеки и от всичко. — Тя го погледна с открит поглед. — И наистина, най-вече от теб.
— Не бой се, Елизабет вече не ме интересува. — Гласът на Каприно беше толкова мек, че едва се долавяше заложената в него злоба. — Но ти и твоето бъдеще все още представлявате голям интерес за мен. Не обичам да ме премятат, когато държа да притежавам нещо.
Тръпки полазиха гърба й. Та той вече не може да ми стори нищо, на Елизабет също, успокояваше се тя, но чувството на застрашеност не изчезваше.
— Няма да узнаеш нищо за бъдещето ми. Напускам Флоренция.
— Мога да почакам. Умея да чакам дълго и търпеливо.
— Пръждосвай се, Каприно. — Лион сочеше с ръка към вратата. — Сделката ни е приключена.
— Приятен ден, magnifico. — Тонът на Каприно беше чиста преструвка. — Дано покупката ви донесе много радост. Нека Санчия ви даде всичко, което дирите. — Открехна вратата и им хвърли през рамо прощална усмивка. — Но ще постъпите добре, ако не отлагате дълго и я накарате незабавно да изпълни задачата си. Младите момичета са като нежни цветя, които понякога за една нощ вехнат и умират. — Възможността да му отвърнат им бе отнета, защото затръшна вратата подире си.
Напрегнатите до краен предел мускули на Санчия се отпуснаха. Наложи си да се отдели от мраморния парапет.
— Простете, че се успах, господарю мой. Готова съм за път.
Погледът на Лион се премести бавно от вратата върху лицето й.
— Стана ли ти ясно, че той току-що заплаши, че ще те убие?
Тя кимна и се спусна по последните стъпала.
— Каприно е зъл човек.
— И въпреки това ти не обръщаш внимание на заканата му, държиш се тъй, сякаш смята да ти направи подарък.
— Че какво мога да сторя? Той ще се опита да ми навреди и навярно ще успее. — Тя погледна Лион сериозно. — Но би ми навредил още повече, ако допусна да отрови с грижи и тревоги всичките ми часове.
— Интересна философия. — Той я изгледа изключително внимателно. — Значи ти препоръчваш да се живее ден за ден, не за бъдещето?
— Та какво друго ми остава, освен да живея ден за лен? Робинята има само онова бъдеще, което нейният господар й позволява да има.
Пронизващият му поглед я караше да се чувства неудобно. Усещаше притеснение в гърдите, което й отнемаше дъха. Той беше толкова грамаден, че значително я превъзхождаше по ръст, а простата му премяна — черни кожени панталони и един ръждивочервен къс жакет от сурови кожи — служеше сякаш единствено да подчертава силата на масивното му тяло.
— В такъв случай имаш право, че от всяка отделна минута трябва да извличаме най-доброто — каза Лион тихо, докато завързваше тежките си кожени ръкавици. — Кажи, липсвах ли ти снощи в леглото?
Сърцето й се сви още по-силно.
— Та как можехте да ми липсвате, когато все още не съм била с вас в постелята? Заспах тутакси и не помръднах, докато Джулия не ме събуди.
— Напомняй ми да те въвеждам в изкуството на ласкателството. От време на време мъжът изпитва потребност от лицеприятни лъжи. — В тъмните му очи проблеснаха дяволити пламъчета. — Държа робите ми да овладеят това изкуство.
— Но майстор Лоренцо каза, че съм единственият ви роб.
Той направи великолепен жест с облечената си в ръкавица ръка.
— Няма значение. Един стига, за да се наложи правилото.
Санчия установи с голяма почуда, че той се шегува с нея. От следобеда на вчерашния ден насам беше няма свидетелка на най-различните настроения на Лион, повечето от които обаче бяха обременяващи — гняв, неприязън, пренебрежение, желание. И сега той й изглеждаше леко окрилен, изпълнен с енергия и хумор.
— Днес сте щастлив.
— Признавам, че се радвам на нашето заминаване. Чакането не ми е по душа. — Той докосна бузите й. — Не забравяй това, Санчия.
Твърдата кожа на ръкавицата беше грапава на допир. Опита се да си представи топлината на пръстите под кожата и трепетна жар обля чак шията й. Неволно тя отстъпи крачка назад.
— Няма да забравя. — Тя прекара език по напуканите си устни. — Какво ви задържаше тук, във Флоренция? Когато чакахте?
— Теб, Санчия. — Той се обърна и понечи да тръгне. — Чаках теб.
Объркана, тя се втренчи в него.
— Мен ли? Но… — Тя спря насред думата, когато си спомни посещението на Каприно. — Каприно каза, че ме е продал на вас. Площадът…
— Беше мястото за проверка на твоите умения, която протече, признавам, твърде впечатляващо. — Лион отвори вратата. — Ела сега, Лоренцо чака отвън с конете. Купих от една жена тук някои дрехи за теб. Сложени са зад седлото на коня ти. — Той смръщи чело. — Успях да ти намеря доста кротка кобила. Яздила ли си някога през живота си?