— Не. — Тя тръгна към него, устремила изпитателен поглед в лицето му. — Една крадла. Ето защо ви трябвам. — Сега поне знаеше защо я бе купил. Отсега нататък нямаше да си блъска главата, какви цели преследва той.
— Когато те купувах от Джовани, бях убеден, че купувам само една крадла. — Лион разглеждаше съсредоточено лицето й. — Изглеждаш зарадвана. Впрочем наистина останах с впечатлението, че облекчаването на кесии не е съвсем по вкуса ти.
— Вярно сте забелязали. Краденето ме плаши. Ала ми е приятно да узная каква стойност имам за вас.
— За да намериш начин да ме подчиниш на волята си така, както си постъпила с Джовани?
Очите й се ококориха. Тя вдигна безпомощно поглед към него.
— Господи, не ме гледай така. Та аз няма да те напердаша. — Сломен, той вдигна рамене. — Че защо да не се опиташ да ме подчиниш на волята си? И аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да те използвам, както намеря за добре.
— Но аз обещах да ви се подчинявам във всичко.
Тя няма никакво оръжие под ръка, беше казал Лоренцо. Да, тя изглежда напълно беззащитна, помисли си Лион. Как беше възможно да си толкова безпомощен като Санчия и в един изпълнен с несигурност свят да се бориш за мъничко достойнство и независимост? От тази мисъл го обзе удивление. Откъде идваше гневът му към нещастието й? Откъде идваше тази необяснима потребност да я утеши?
— Става дума за една кражба — каза той лаконично — Повече няма нужда да правиш нищо за мен. Щом веднъж завинаги свършим всичко в Солинари, никога повече няма да крадеш. Ще измисля нещо друго…
— Лион, caro mio — Джулия се носеше със сияеща усмивка надолу по стълбището. — Няма ли да дойдеш да ми кажеш сбогом?
— Мислех, че си казахме сбогом през нощта — отвърна Лион. — Ако правилно си спомням, ти ми пожела пътуване… — Той спря насред думата и направи ироничен поклон — до едно място с крайно горещ и неприятен климат.
Джулия отмина думите му със свиване на рамене.
— Бях се разфучала и разбесняла. Но ти знаеш, че лошото ми настроение бързо се изпарява. Прости ми, че ти крещях като аптекар на пъдар. Caro, толкова съжалявам заради язвителните си думи. Ела, нека се разделим като приятели. — Тя удостои Санчия с един пренебрежителен поглед. — Преди тя да дойде, нямаше никакви проблеми. Не я води никога повече и всичко ще бъде наред.
— Джулия, не обичам, когато ми поставят условия — ръката на Лион улови китката на Санчия и я повлече към вратата, — а пък още по-малко понасям свадливи женоря. Не вярвам, че някога пак ще удостоявам с присъствието си твоята casa.
— Но Лион, аз не исках… — Джулия занемя насред изречението. Вратата беше хлопнала зад него.
Джулия бавно сви ръката си в пестник. Не биваше да му додявам, мислеше си тя. Осъзнаваше, че е грешка да излива гнева си както последната нощ, но не можа да удържи пропитите с отрова думи. Ревност! Dio, та тя ревнуваше от кльощавото хлапе! Добре, че най-сетне се сложи край на това безумие с Лион. Каприно беше съвсем прав — жени в нейното положение не бива никога да губят разсъдъка си. Парите бяха важни, а не удоволствията… дори не удоволствията с Лион.
Тя обърна гръб на вратата и изтича нагоре по стълбището с развети фусти. Все пак… дължеше на Андреас една дреболия за сладките часове в леглото. Щеше да заплати този дълг, като по тъмно извика Каприно и му разкрие какво е подслушала, докато слизаше по стълбата. Каприно навярно щеше цял ден да си блъска главата, докато предприеме нещо. Но той й беше обещал седем дуката, ако надуши, какво трябва да открадне Санчия за Лион. В това отношение беше претърпяла несполука, ала названието на селището, където щеше да се състои кражбата, струваше най-малко пет дуката, помисли си Джулия лукаво.
Солинари. Названието й звучеше някак си познато. По какъв ли повод го беше чувала?
— Къде се намира Солинари? — попита Санчия, когато Лион я вдигна върху седлото на рижата кобила. Тя отчаяно се вкопчи в юздите, напрегнала всичките си сили да прецени на какво разстояние е от земята.
— Това е дворец в околностите на Пиза.
— И какво трябва да открадна там?
— Един ключ.
— Ключ, който отваря какво?
— Една врата. — Лион възседна своя вран жребец.
— Ох — Санчия помълча малко. — И какво се крие зад тази врата? — Тя улови сподавения смях на Лоренцо, който вече беше на седлото.
— Много си любопитна — Лион изглежда беше в лошо настроение.