— Та нали един ден все трябва да узная? — Тя непринудено продължи да разпитва: — Не ви ли допадат въпросите?
— Cristo, едва ли има нещо, което да ми е по-безразлично на този свят! Питай каквото искаш.
Отново дочу смеха на Лоренцо.
— Сигурно ще се възползва от тази възможност.
Лион му хвърли мрачен поглед.
— Лоренцо, за теб наистина съм сигурен, че винаги говориш каквото ти е на душата.
— Това трябва да е голяма утеха за тебе.
— Трябва да ми кажете как да ви угаждам — намеси се припряно Санчия. — Всичко тук е прекалено ново за мен. Когато имах за господар само Джовани, а пък той…
— За този човек не желая да слушам повече — заяви рязко Лион, когато обърна жребеца си Таброн на юг. — Всяко сравнение с него граничи с оскърбление.
— Сигурен съм, че Лион ще ти каже какво му носи радост — промърмори Лоренцо, — стига да е събрал кураж, разбира се.
По лицето на Лион се четеше смъртоносна заплаха.
— Навярно ми харесва да ти строша главата с някоя тояга и то в най-близко бъдеще.
Лоренцо изцъка укорително с език.
— Каква неописуема бруталност! Как можеш да служиш за пример на младежта, след като се държиш като варварин?
— Лоренцо, аз ще… — Лион не продължи мисълта си. — Санчия, въпросите си ще можеш да поставиш, когато днес направим почивка в кръчмата „При двата меча“. Сега бързам. — Той пришпори животното си. — Лоренцо, придружавай я! — Миг след това между него и другите двама се образува значително разстояние.
Санчия смръщи чело.
— Развалих му настроението.
Лоренцо поклати отрицателно глава.
— Самото положение възбужда негодуванието му, но му минава бързо. Чудя се, че издържа толкова дълго все пак. — Той приближи коня си към нейния и взе юздите от ръцете й. — Навярно не биваше да го дразня. Боя се, че ни чака тежка и бърза езда. Лион е израснал върху седлото и често пъти забравя, че други биха предпочели да пътешестват върху два крака вместо върху четири. — Лицето му се изкриви в гримаса, когато обърна коня си и поведе кобилата на Санчия в посоката, в която бе отпрашил Лион. — Dio, само как мразя да седя върху тези зловонни животни.
Язденето се оказа толкова изморително, колкото предсказа Лоренцо, и Санчия беше почти рухнала, когато при залез-слънце най-сетне спряха пред странноприемницата „При двата меча“. Стотици пъти беше понечвала да помоли Лион да спрат и също толкова пъти беше прехапвала устни, за да продължи да страда безмълвно. Та тя нямаше никакво право да се оплаква, отгоре на всичко рядко имаше възможност да се обърне с думи към него. През по-голямата част от пътя той беше яздил поне четвърт миля пред нея и Лоренцо.
Вътрешните помещения на малката странноприемница блестяха от чистота, в зиданата камина на общия салон гореше игрив огън, а от шишовете се вдигаше приятната миризма на печено заешко.
Гостилничарят ги прие със суетлива припряност и с широка усмивка върху мургавото лице.
— Добре дошли, благородни господарю, каква чест отново да ви приютя под моя покрив. Колко дълго възнамерявате да останете при нас?
— Утре, щом пукне зората, продължаваме, Антонио. — Лион свали кожените си ръкавици и ги пъхна в пояса си. — Имай грижата да се напоят и назобят конете и да ни стоплят вода за миене.
— Веднага, magnifico. Синът ми ще заведе конете в обора и ще ги нахрани. — Гостилничарят щракна с пръсти, в отговор, на което слугинята изостави шишовете и се приближи с покорна усмивка. — Стопли вода за господаря и свитата му, Летиция. — Когато погледът му падна върху Санчия, той набърчи чело. — Но вие наистина знаете, че имаме само две стаички за спане. Ако дамата…
— Дамата ще използва моята постеля — прекъсна го Лион. — Летиция да донесе незабавно вино и храна, след като се измием.
На Санчия не й убягна, че сянка на разочарование премина по лицето на слугинята, преди тя да изтича подир гостилничаря.
Лоренцо беше вече на стълбището.
— Ще ми се да полегна и да дам отдих на разглобените си кости. Извикай ме, щом слугинята донесе яденето. — Той напрани възкисела гримаса. — Наистина не мога да си обясня как тъй се оставих да ме продумаш да яхна едно от тези изчадия на ада, Лион.
— Защото си прекалено мързелив, за да вървиш пеш — отвърна Андреас сухо. — И защото се страхуваш, да не би да изтървеш нещо, ако останеш в Мандара.
— Всичко беше много по-просто и по-удобно, преди да решиш да ме избавиш от гъмжащия ми от пороци живот. — Лоренцо отвори вратата към горния край на стълбището. — В Неапол ми беше широко около врата, без да се налага да препускам от селище на селище в главоломна езда и да търпя несгоди и притеснения. — Той хвърли поглед надолу. — Би следвало да се погрижиш за своето улично хлапе. Ако не избягваше тъй старателно да я погледнеш, щеше да забележиш, че е пред припадък.