Погледът на Лион се насочи към Санчия.
— Не съм изморена — увери го тя припряно. — Може би съвсем мъничко. — Тя едва стоеше на нозете си. — Никога не съм яздила кон, а пък слънцето…
— Cristo! — Лион я хвана за лакътя и я поведе нагоре по стълбището. — Защо не каза нито дума… можехме да отдъхнем някъде.
— Вие казахте, че се налагало да бързаме.
— И затова се остави да те водя за носа, докато едва не се строполи от коня, така ли? Наистина, нямаш ли капчица мозък? — Лион отвори със замах вратата редом до онази, в която беше изчезнал Лоренцо и тласна Санчия в малка спалня. — Полегни тук, докато Летиция дойде с виното.
— Не трябва да лягам. Не съм болна.
Той я вдигна високо и я хвърли без повече обяснения върху постелята.
— И внимавай да не се разболееш. Нямам никакво време да те гледам, докато оздравееш.
Лионело Андреас в болнична стая — тази мисъл накара Санчия да се усмихне. Той беше толкова голям, неговата енергия и жизненост толкова неизчерпаеми, че човек и при най-доброто желание не можеше да го свърже с болест.
— Ще се постарая да надмогна всички страдания, само и само да не ви причинявам неприятности.
— Подиграваш ли ми се?
Тя сведе мигли, за да скрие дяволитото блясване в очите си.
— Как бих посмяла, господарю.
— И само да си посмяла! — Спря се и я огледа от горе на долу, преди да се обърне. — Отдъхни си. Отивам при Лоренцо да се подложа на неговия присмех. Със закачките му вече съм свикнал, но с твоите не съм.
Санчия се опря върху лакътя си.
— Закачки ли? Та аз си позволих само една малка шега. Ако не желаете да се смея, само ми кажете и…
Той вдигна ръка, сякаш да се зашити.
— Не преувеличавай покорството си. Не съм чак толкова надут, че да не търпя да се шегуват с мен. — Внезапно усмивка озари суровите му черти с необичайна топлина. — И обичам да получавам онова, което ми принадлежи.
Преди да успее да му отвърне, вратата се беше затворила зад гърба му.
Тя дълго се взира след него, после притисна буза във възглавниците и притвори очи. Колко е непредвидим, помисли си тя, изнемощяла от пътя. Характерът му беше толкова чепат, енергията — тъй брутална, но дланите му притежаваха невероятна нежност, когато докосваха именно нея.
И усмивката му беше толкова хубава…
Пета глава
— Понеже утре в най-ранни зори пак ще трябва да яздя онази противна твар, сега се налага да ви пожелая лека нощ. — Лоренцо отмести стола си и се изправи на крака. Сянката на подигравателна усмивка заигра по устните му, когато погледна към Санчия, свита върху трикрако столче пред камината. — Още веднъж лека нощ… Да разпоредя ли Летиция да разтреби остатъците от богатата вечеря, за да… не ви смущава по-късно?
— Аз ей сега ще разтребя. — Санчия скочи на крака, облекчена, че има да свърши нещо и да разсее напрежението, която тегнеше след вечерята. — Не си правете труда, майстор Лоренцо. Радостна съм, когато…
— Седни, Санчия. — Гласът на Лион беше толкова отпуснат, колкото и начинът, по който седеше на стола срещу Лоренцо. — Кажи на Летиция да прибере съдовете.
— Но аз мога… — Санчия замлъкна, когато срещна погледа на Лион.
Помещението ненадейно стана тясно и душно. Задъхана, тя отново седна на трикракото столче и се втренчи в дървения съд с рубиненочервено вино.
Лоренцо им кимна от вратата.
— Ще се видим на развиделяване.
След като той излезе, настъпи потискаща тишина. Само цепениците от маслиново дърво пукаха и пращяха в камината. Санчия, която избягваше да поглежда Лионело в очите, усещаше погледа му върху лицето си.
Напрежението между двамата растеше, теснотата в гърдите й ставаше все по-потискаща. Защо не казваше нито дума? Когато мълчанието се проточи до безкрайност, Санчия разбра, че тя е човекът, който трябва да заговори.
— Защо не ме оставите да ви слугувам? То влиза в задълженията ми.
— Не съм те купил да ми прислужваш при храненето. Ще дойде и твоето време.
Неволно погледът й се стрелна към леглото. Той се засмя гърлено.
— И заради това не съм те купил. За нас двамата то ще означава само една допълнителна наслада.
— Не за… — Тя не продължи мисълта си. Щеше да е неблагоразумно тъкмо сега да разпалва недоволството му, когато изглежда беше в по-благодушно настроение от всякога. Трябваше да научи някои неща, ако искаше да го разбере.
— Какво се крие зад вратата? Зад онази, чийто ключ трябва да открадна?
— Нима това има значение за теб?
— За мен е важно да знам всичко, което влияе върху живота ми. Вие сте богат човек. Защо ви е тази кражба?