Лион се усмихна цинично.
— Скъпа моя Санчия, та нима не знаеш, че някои люде никога не могат да се наситят на богатства?
— Да, така е. Наистина, аз не ви познавам добре, но не мога да допусна, че сте един от тях.
— Аз не, но Франческо Дамари е такъв човек. — Столът изскърца, когато Лион се облегна назад и изпъна нозете си, без да сваля поглед от огъня. — Дори и всички градове — държави на Италия да му бяха подвластни, апетитът на Дамари няма да се насити. Той би желал да завладее целия свят. — Лион прехапа устни. — Ала няма да му позволя да използва „Вихрения танцьор“, за да купи още власт.
— „Вихреният танцьор“ ли?
— Една малка статуя, която принадлежи на семейството ми. — Отблясъците на огъня смекчаваха суровите черти на лицето на Лион, така че човек можеше да ги нарече почти прелестни. Озлобеният му тон беше в крещящо противоречие с тях. — Докато бях във Франция, той подкупи едного от слугите ми, Джузепе, да отмъкне статуйката за него. Сега Дамари съхранява фигурата в своя дворец в Солинари.
— Откъде знаете това?
— Ние, Лоренцо и аз, издебнахме Джузепе и му поставихме няколко неприятни въпроса. Той беше радостен да им отговори… след някое време.
Санчия се смрази от ужас. Тя отвърна погледа си от Лион, в чието лице се четеше смолена бруталност.
— Но ако фигурата ви принадлежи, защо просто не отидете там и не си я вземете обратно? Лоренцо каза, че сте били кондотиер.
— Навярно ще се стигне дотам. Но аз разпуснах войските си преди две години и ще ми трябва известно време, докато ги събера наново. Не ми се ще да виждам пред стените на Мандара войските на Дамари или дори на Борджия, докато нямам възможността да се браня. Мандара наистина е добре въоръжена, но не е достатъчно силна, за да издържи нападение на Борджия.
— Борджия ли? — Тя го погледна изненадано.
— Ах, нима не знаеш нищо за херцога на Валентиноа? — Лион изкриви лицето си в гримаса. — Но как така не знаеш? Цяла Италия познава великия Чезаре.
— О, чувала съм за него. — Във Флоренция името Борджия беше в устата на всички. Вече от години херцогът беше хвърлил око на града, а след като завладя Романя14, всяка седмина се ширеха слухове, че вече настъпва с войските си и в най-скоро време предстояла обсада. — Чувала съм, че Чезаре Борджия искал да се въздигне до владетел на цяла Италия, но кой е този Дамари?
— Дамари е един кондотиер, който сега служи под знамето на Борджия. Те имат сходни пели и също така сходни методи, за да ги наложат.
Санчия помълча известно време. Наемниците на Борджия бяха печално известни заради зверствата и жестокостите, жертва, на които бяха преди всичко невинни жени и деца.
— Защо не му оставите статуята? Бихте могли да си купите някоя друга.
— В целия свят няма втора като нея. Тя е част от нашата семейна история. — Треперещият му глас издаваше вълнението му. — Ние я пазим. — Той спря, за да си поеме дълбоко дъх. — И тя ни пази.
— Нищо не разбирам.
— Не е нужно и да разбираш. Нужно е само да проникнеш в двореца, да откраднеш ключа от стражата и да ми го донесеш.
— Звучи твърде просто.
Лион улови облегалките на стола си.
— Ние ще го подготвим да е просто. Обещавам ти, че нищо няма да ти се случи.
— Вашето обещание е голяма утеха за мен. Боя се впрочем, че евентуална среща с този Дамари не би била много приятна. За хора като него животът на един роб надали струва колкото глътка вода. — Тя вдигна рамене и ги отпусна многозначително. — По-малко даже, ако не е жаден.
— Прави само каквото ти казвам и дори няма да видиш очите на Дамари. Застлахме цяла пътека със злато, за да стигнем до двореца и да узнаем къде се намира съкровищницата на Дамари.
— И сте сигурни, че „Вихреният танцьор“ е там?
Той се усмихна криво.
— Да, там е. За Дамари статуйката е най-голямата от всичките му скъпоценности.
— Защо? — Санчия изпи последната глътка вино, преди да постави дървения съд върху перваза на камината. — Казвате, че тази вещ била от значение за вашето семейство, но от къде на къде и за него?
— Защото ми принадлежи — отговори Лион, изпълнен с омраза. — И той знае, че бих искал да я имам отново. Знае, че ще направя всичко, за да си я възвърна.
— Но защо Борджия би се съблазнил да се намеси заради фигурата?
— Папата в своята алчност се заслепява от всичко, което е старинно и класическо. Съкровищницата на папа Александър с всеки изминат ден става все по-пълна, защото Чезаре откарва в Рим плячката от завоевателните си походи. Докато Чезаре трупа такива съкровища, Александър ще закриля своя умен син и ще му обезпечава достъп до папските финанси за военните му походи.