— А „Вихреният танцьор“ стар ли е?
Лион се усмихна особено.
— О, да, прастар. Дамари се надява да спечели херцогство от папата, когато размаха „Вихрения танцьор“ под носа на Чезаре и Александър.
Санчия облещи очи.
— Толкова много положително няма да му дадат.
— Все пак е възможно. Александър е твърде суеверен, а около „Вихрения танцьор“ витаят множество легенди.
— Какви легенди?
Лион вдигна рамене.
— В тях винаги се разправя за власт. Така например се твърди, че „Танцьорът“ придава власт на оногова, който го притежава.
— Но вие не вярвате в това.
Той размисли.
— Не знам. Животът на семейството ми е бил от памтивека толкова обвързан с „Вихрения танцьор“, че ние не можем да погледнем безпристрастно на статуйката. В случай че фигурата притежава власт, ние никога не сме опитвали да я използваме.
— Че защо не?
— Заради едно семейно чувство. „Вихреният танцьор“ е част от нашия род. Ние, всички от семейство Андреас, наистина не се отказваме да манипулираме другите според целите си, но помежду си държим един за друг. Никога не бихме използвали някой от нас.
Тя поклати недоумяващо с глава.
— Но цяло херцогство за една статуйка…
— Та какво струва в днешно време едно херцогство в Италия? Само през тази година Чезаре заграби няколко малки държавици. — Той се навъси. — Но какво представлява днес Италия? Генуа и Милано са загубени. Неапол е разменна монета за французите и испанците. Флоренция блюдолизничи пред Франция и е трамплин за завладяването на Пиза. Всички останали държавици се борят да оцелеят и да не бъдат дадени от папата и Рим на империята, която се опитва да си създаде Чезаре. Докато Франция, Испания и Англия са обединени и имат собствени силни армии, ние все още използваме наемници, които се продават на по-богатия. Никак не е чудно, дето Борджия вярна, че цяла Италия била узряла за завладяваното си.
Тонът му издаваше някакво безразличие, което се стори на Санчия още по-странно, тъй като малко преди това беше говорил със страстна разпаленост за своето семейство и за „Вихрения танцьор“.
— Изглежда не ви е грижа… но това е и вашата страна. Мигар няма никакво значение за вас?
Той поклати отрицателно глава.
— Моята родина е Мандара. Докато ни прескачат всичките дребнави боричкания за власт, не ме интересува какво ще стане с останалата Италия. — Той сведе глава. В погледа му прозираше любопитство. — А нима за теб е важно?
Тя поразмисли.
— Един роб навсякъде е без отечество, мисля аз. — Тя замълча. — Но все пак предпочитам да живея в родината си. Само там мога да се… чувствам уютно.
Той я погледна с присвити очи.
— Толкова лесно ли се примиряваш с робската си участ?
— Винаги съм била робиня.
— И все пак ти притежаваш кураж. Помислих си…
Тя го погледна въпросително.
— Не бих могъл да го понеса — избухна той сприхаво. — Бих убил някого или избягал в страна, в която мога да бъда свободен. Никога ли не си желала това?
— Не съм мислила за тези неща. От най-ранното ми детство моята майка ми внушаваше, че трябва да се примиря с мястото си в живота и да направя най-доброто от него. — Тя се усмихна неуверено. — И не съм твърде смела. Понякога беше трудно да оцелееш от единия до другия ден. Не ми оставаше много време да разсъждавам, как ли бих се чувствала, ако бях свободна.
— А е трябвало да разсъждаваш — каза той с жар. — Джовани нямаше никакво право… Gran Dio15, какво говоря аз? Остава още в следващия миг да ти втълпя, че трябва да избягаш от мен. — Той се изправи на крака. — Не смей да опитваш. Длъжен съм да ти обърна внимание, че ще те намеря и ще бъда много ядосан. И не прави грешката да вземаш за чиста монета настроението, което предизвикват у мен топлината на огъня и големите очи, с които ме гледаш втренчено. Майка ти е имала пълно право. Примири се с това, че си моя собственост.
Объркването й едва ли можеше да бъде по-голямо.
— Но аз съм се примирила с това. Къде отивате?
— Ще нагледам конете. Синът на Антонио е страхопъзльо. При последния ми престой се боеше да свали седлото от Таброн.
— Затова ли искате сам да проверите дали конете са напоени и назобани?
— Един кон може да реши дали да живееш, или да умреш. Не е непременно признак на слабост, ако човек обръща внимание дали животното е добре нахранено. — Той я погледна навъсено. — На какво се усмихваш?
Лицето й бързо придоби сериозно изражение.
— На нищо.
— На нищо ли? Дойде ми до гуша да гледат на мен като на слаб човек — каза той със заплашителна мекота в гласа си. — Най-напред Лоренцо, сега ти. Трябва да сложа край на това. — Спря, за да си поеме дъх. — Бях толкова глупав да не взема веднага онова, което искам, но няма повече да чакам. Когато се върна, бих желал да те заваря седяща върху стола, необлечена в нищо друго, освен в отблясъците на огъня. Разбра ли?