Сънят вече затваряше клепачите й, но тя зададе още един въпрос:
— Нали все пак не сте много недоволен от мен?
Лионело мълчаливо се взираше в огъня, а когато заговори, гласът му отекна сподавено.
— Не, не съм недоволен от теб.
— Ще стана по-добра. — Тя затвори очи, обърна се и легна по хълбок. — Аз уча бързо. Покажете ми как, а аз ще намеря начин да ви харесам. Покажете ми…
Беше заспала. Нямаше нужда да се обръща, за да почувства това. Собствените му сетива бяха все още толкова силно свързани с нейните, че забеляза секундата, в която тя потъна в съня. Защо, по дяволите се, беше случило така, че досега с никоя друга не бе изживявал тази хармония? И пак по тайнствен начин беше усетил болката й, когато й отне девствеността, беше почувствал нейното отдаване и нейния отговор. Сякаш беше взел нещо от нея в себе си. Света Богородице, какво умопомрачение!
Покажете ми как, беше казала тя. Устните му се изкривиха в усмивка без хумор, когато размишляваше върху нейната молба. И дума да не става, той щеше да й покаже всички начини, по които мъж може да обладае жена. Дори сега беше твърд като камък, изпълнен с копнеж за нейната утроба, която го беше погълнала и то така, че не желаеше повече да я напусне. Отчаяно жадуваше да я събуди и наново да легне между бедрата й. Нямаше никаква причина да не го стори, рече си той. Тя искаше да му хареса. Нямаше да се оплаче, ако няколко пъти я използва тази нощ.
Нямаше да се оплаче, защото не й беше позволено да протестира.
Да му хареса — това беше за нея разнозначно на оцеляване.
Той се обърна светкавично, отиде до леглото и се отпусна до Санчия, като се стараеше да не я докосва. После се втренчи пред себе си, с напрегнати мускули и болящи слабини. Навярно утре щеше да уталожи терзанията, които изпитваше сега.
Щеше да лежи до нея и да си представя как ще да я обладае утре сутринта. Знаеше твърде добре, че тази нощ сънят ще му избяга.
— Солинари ли? — Каприно свъси замислено челото си. — Сигурна ли си, че той каза Солинари?
— Съвсем сигурна — Джулия се обърна, отвори капака на скъпо украсеното ковчеже от слонова кост и пусна пет дуката в кадифената му вътрешност. — Рядко се заблуждавам, когато играят дукатите.
— С тази новина не си се затруднила чак толкова много. Възможно е да не извлека никаква полза от нея.
Като избягна погледа му, тя седна до масата.
— Бях твърде заета.
— А може би прекалено мека? — попита той равнодушно. — Или дори е възможно да ламтиш за дукати, като същевременно се стремиш да осигуриш предимство за Андреас?
— Бях заета — повтори тя. Погледът й обхвана лицето му. — Знаеш ли кой е господарят на Солинари?
— Да, и ти също. Франческо Дамари. Името би следвало да ти е известно. Преди около девет месеца имахме търговска сделка с него.
— Ах, да, за Дамари си спомням, ала съм забравила как се казваше дворецът му. Ти тогава уреди преговорите и превоза. — Тя изкриви лицето си. — Ако подозирах, че става дума за Дамари, нямаше да пратя да те извикат. Ти беше обещал, че ще ми върне Лорета след шест седмици. Никак не беше лесно да я заменя с друга.
— Нещастия се случват непрекъснато. — Каприно отмина случилото се с вдигане на раменете. — Ти знаеше, че е много рисковано, когато му я предостави, но той заплати толкова щедро за удоволствията си, че съмненията ти се разсеяха.
— Прави ми впечатление, че ти не си му дал нито една от твоите курви.
— Дамари искаше да опита само от най-изисканото, като повечето от тези кондотиери, които се издигат от селското съсловие. Щеше да е цяло оскърбление, ако бях му пратил някоя от моите женоря. Освен това нямах под ръка някой, който да е така изключително подходящ, като твоята Лорета. Повечето жени за съжаление стават твърде дребнави, когато опира до това да изтърпят някоя и друга болка.
— Той нямаше никакво право да я убива. Както ти съвсем правилно каза, тя беше изключителна. — Жестът на Джулия издаваше нетърпение. — Но аз приемам, че няма начин да го принудим да възстанови щетите. В Солинари ли я прати? Наистина, веднъж съм чувала това име.
Каприно кимна с глава.
— Солинари се нарича дворецът, ала той притежава къща и в Пиза. Въпросът е къде се намира в момента? — Той трескаво размишляваше. — Най-напред ще изпратя Сантини с едно предупреждение до двореца, пък ако го няма там, ще трябва да го потърси в Пиза.
Тя го погледна смаяно.
— С едно предупреждение ли? Че нима някога си правил предупреждение, което не ти се е заплащало?
— Откакто не ми оставяш никакво време за преговори — изрече на един дъх Каприно. — Никога няма да ти го простя, Джулия.