— Вие трябва да разполагате с начини и средства — Андреас извади от пояса си една кесия и я хвърли на масата в посока към Каприно. — Алчност, мъст, женоря… ние знаем добре кои са оръжията, които побеждават мъжа. Хвърлете ги в боя.
Каприно развърза кесията, за да преброи дукатите.
— Една прилична цена.
— Царска сума за един един-единствен малък крадец, както и вие знаете, но твърде недостатъчна за душата на някое човешко същество.
Каприно се усмихна:
— Сигурен съм, че скоро ще се убедите с очите си дали е така или не. — Той направи пауза. — Мога ли да я задържа? — попита той, като пъхаше кесията в пояса си. — Вашето доверие ме ласкае.
— Каприно, не мога да си позволя да ви имам доверие. Ако ме измамите, зная къде да ви намеря. Кога мога да очаквам, че ще ми изпратите крадеца, за когото току-що ви платих?
— Не мога да ви кажа със сигурност. — Каприно стана и понечи да тръгне към вратата. — Трябва да мисля и премисля, и…
— Утре. — Тонът, с който говореше Андреас, остана непроменен, но усмивката му напомняше хищно животно. — До три часа. Аз съм нетърпелив човек. — Погледът му обхвана лицето на Каприно. — На вас вече някой ви се мержелее пред очите. Доведете ми го.
Каприно се изплаши:
— Но, Ваше Високоблагородие. Трябва да премисля и претегля… — Той спря на средата на думата. Как този кучи син съумя толкова лесно да прозре тайните му помисли? — Аз наистина имам в ума си едного, който би могъл да отговаря на вашите изисквания, но има някои трудности.
— В такъв случай ги отстранете.
— За това обаче навярно ще потрябват много повече дукати, отколкото съдържа тази кесия.
Около устните на Андреас заигра крива усмивка:
— Противно ми е, когато ме изнудват алчни люде. Би било твърде благоразумно, ако не изпускате от ума си това обстоятелство.
Каприно зажумя с очи, за да скрие погледа си:
— Не ми се ще да стоя тук като просяк. Моята работа си струва парите.
— Ако сега му забия ножа между ребрата, още утре из улиците на Флоренция ще се намери друг Каприно — изрече почти беззвучно Вазаро. — Някой не толкова алчен, Лион.
Каприно го побиха тръпки. Той се овладя с върховно усилие и кимна:
— Утре или вдругиден. Не съм толкова глупав, че да се смятам за незаменим. Но Ваше Високоблагородие сте нетърпелив, а пък аз съм човекът, който днес може да ви помогне.
Андреас премълча, докато Каприно усещаше тръпчивия привкус на страха в устата си.
После Андреас направи нетърпелив жест с ръка:
— Трябва да се убедя с очите си в уменията на вашия крадлив мошеник. — Той замълча. — Утре.
— Но времето е прекалено малко. Аз не мога… — Каприно занемя. Беше получил прилично възнаграждение. В такъв случай ще е по-изгодно да не упражнява прекалено голям натиск: — Както заповяда Ваше Високоблагородие. Ще обърна земята и небето, за да изпълня желанието ви.
— Утре в два часа ще се намирам на площада Сан Микеле с една кесия, също така добре натъпкана — обясни Андреас. — Ако вашият крадец успее да ми я задигне, то тя ще ви принадлежи. Ако ли не… — Той повдигна рамене. — В такъв случай ще бъда крайно недоволен от вас. Толкова много, че навярно ще ви извадят от река Арно. — Той го пусна да си върви с едно движение на ръката. — Лека нощ, Каприно. Защо не отведеш господина до дома му, Лоренцо?
— О, аз живея само на една крачка. Къщата ми се намира близо до площада. — Каприно тръгна припряно към вратата. — Лека вечер, господари мои. До утре.
В усмивката на Андреас имаше подигравка.
— Придружи го, Лоренцо. За човек с кесия, пълна с дукати, улиците са опасни.
В пристъп на безпомощен гняв Каприно разбра, че Андреас си играе с него. Той се обърна към вратата и изсъска между стиснатите си зъби:
— Искате да проверите на място дали се боя от господин Лоренцо? Така е, боя се от него. Аз съвсем не съм смел човек, тъй като това, което съм, не го дължа на сърцатост. Но помислете си, кое ръководеше всички тази вечер. — Той се чукна с показалец по лявото слепоочие. — Това тук. Само то има значение. — После се поклони. — Както ще видите утре.
Вратата се затръшна подпре му. Каприно си пое дъх, когато сковаността го напусна. Нагласи червената си кадифената барета извънредно грижливо, преди да слезе по стъпалата надолу. При това погледът му удивено се насочи към Венера, която в голото си великолепие украсяваше стената. Картината беше нова и изпълнена с истинско майсторство, но Венера не беше с изключителна хубост, обстоятелство, което не удивляваше. Джулия никога нямаше да допусне в дома и някой или нещо да засенчва собствените й прелести.